В дните, когато Германия празнува най-великата победа във футболен мач, и ние, българите, имаме право на своите няколко минути гордост и слава. Днес, на 10 юли, се навършват точно 20 години от нашата си най-паметната победа в историята. И по ирония на съдбата тя е именно над вездесъщата Германия - 2:1 в четвъртфинал на Мондиал 1994.
Над действащия тогава световен шампион с Матеус, Клинсман, Фьолер, Хеслер, Мьолер... Не по-лоши наказвачи от разхождащите се в небесата настоящи звезди на бундестима.
Над действащия тогава световен шампион с Матеус, Клинсман, Фьолер, Хеслер, Мьолер... Не по-лоши наказвачи от разхождащите се в небесата настоящи звезди на бундестима.
Във времето, типично по български, мнозина се опитват да омаловажат подвига на Пеневата чета и дори да осквернят героите по-често и от Паметника на Съветската армия в София. Но фактите са безжалостни към нихилистите - никога името България не е произнасяно толкова често и по целия свят както в онзи пиков за самочувствието ни момент. Националите детронираха сякаш с атомна бомба световния шампион!
България стана сензация № 1. За първи път дадохме на милиони медии топ новина с положителен знак, която обра безброй суперлативи... И кадрите с ликуващите голмайстори Йордан Лечков и Христо Стоичков - двама триумфиращи като гладиатори български мъже с вдигнати победоносно ръце, влязоха в домовете на стотици държави.
Щастливците, които бяхме там, трябва да признаем - почувствахме какво е да си на седмото небе, да се разхождаш по покрива на страната на неограничените възможности. А за тези, които преживяха емоционалния връх у нас, остава привилегията за първи път след столетия разединение да са били част от невиждано обединение и всеобщо щастие по улиците на България.
Днес, 20 години по-късно, България дори я няма на световното. А трябва ли да сме там? Заслужаваме ли го? Сякаш все риторични въпроси. И не само защото улиците ни днес са пълни с омраза, недоволство, тотално разделение... А героите от 1994-а начело със златните Стоичков и Лечков бяха превърнати в символ на сентенцията, че никой не е пророк в собствената си страна. Меко казано...
Може би и Господ затова ни забрави. Не само за футбола.
Владимир Памуков, "Труд"