Стилиян Петров: Не става само с талант, трябва акъл и работа

Греъм Хънтър е журналистът, които прави може би най-качествените интервюта с легенди на европейския футбол. Той ги излъчва е своя подкаст, а та­зи седмица негов събеседник в Стилиян Петров. В близо 2-часов разговор легендарният капитан на България разкрива детайли от своя живот и карие­ра и как е стигнал до върха в световния футбол. С любезното съ­действие на самия Греъм „Меридиан Мач" публику­ва откъси от разговора между двамата.

За мен е чест и удо­волствие да бъда с наистина забеле­жителния Стилиян Петров, един от най-впечатляващите гости, които сме имали в този проект. Срещаме се с него преди един от голф уроците му.

Кафето тук е наис­тина добро... Как отк­ри страстта си към голфа?
- Така е, нали? За­почнах да играя преди три години, но мисля, че уменията ми се по­добряват значително. Искам да ставам все по-добър. Истината е, че когато бях футбо­лист, всички около мен играеха голф, но аз не бях особено впечатлен. Никога не бях играл голф и не ми харесва­ше. Аз предпочитах да си почивам вместо да стоя 4-5 часа на игри­щето за голф. Исках да съм готов за следваща­та тренировка и след­ващия мач и това беше всичко, за което мис­лех. След като спрях с футбола, просто се влюбих в голфа. Това е, като всяко друго нещо в живота - искаш да ста­ваш по-добър и по-до­бър.

За да играеш голф, трябва да си много спокоен. Как успяваш да се фоку­сираш?
- Аз съм много спо­коен, никога не съм нервен. Винаги съм бил такъв. Като човек и ка­то спортист, никога не съм бил нервен. Когато растях, моите баща и дядо, те и двамата са били футболисти, вина­ги ме учеха да бъда спокоен, да премислям, когато правя нещо, да се уверя, че умът ми е чист преди да направя каквото и да е. Това е нещото върху, което съм работил през всич­ки тези години и мисля, че това е в мой плюс -когато бях футболист, както и сега, когато иг­рая голф - аз просто се наслаждавам, спокоен съм. Знам, че мога да сбъркам, но всеки бър­ка. Аз не се страхувам от грешките. Не трябва да се страхуваме от грешките си.

Спомена за нещо много интересно. Зна­еш ли колко много хора по света си пла­щат, за да могат да изчистят умовете си, да поемат рискове, да избягват нервите. От това, на което са те учили твоите баща и дядо, това процес ли е, защото не може просто да превклю­чиш и никога по­вече да не си нервен?
- Не, разбира се, че не можеш. Това е дълъг процес и аз научих то­ва по наистина тежък начин. Връщал съм се у дома плачейки, след като съм направил грешка. След това раз­говарях с баща ми, с дядо ми, за това какво съм сбъркал и как да го поправя и дядо ми каза нещо много правилно: ако погледнеш към всички велики хора по света - писатели, спор­тисти, те всички са има­ли провали, но са успя­вали да се изправят, когато паднат. Защо? Защото са научили как да контролират емоциите си, нервността си. Когато си нервен, пра­виш грешки. След пър­вата идва втора, за то­ва трябва да разбереш, че в провала няма нищо грешно. Да се прова­лиш - това може да те направи по-силен. Аз се научих да разбирам това – провалът може да бъде победа утре.

Алекс Фъргюсън говори точно така и за своите играчи. Той е искал играчи, които не се страхуват да вземат решения на терена, дори и да са грешни. При нас и на­шата култура, а аз не мога да говоря за България, се залепя срам и дори някаква стигма, когато става въпрос за провал. Ся­каш някой иска да из­бяга от нея. Ако има провал, явно трябва да се извлича пози­тивното, както казваш и ти.
- Много хора използ­ват провалите за изви­нения. Смятам, че те предпочитат да се про­валят вместо да успе­ят, защото тогава изискванията към тях ще са по-висо­ки с всеки изминал ден. Може би мно­го хора са постиг­нали повече от мен, но аз мисля че, моята кариера бе доста добра. То­ва, което съм постиг­нал като човек, знае­те - битката ми с рака, ме накара да виждам различните неща по различен начин. Нико­га не съм се срамувал да се проваля, защото, както казах, това ме прави по-силен.

Баща ти и дядо ти са ти дали много це­нен подарък...
- Така е. Благодарен съм, че ме научиха на определени неща, кои­то аз впоследствие оцених по време на ка­риерата и живота си. Когато бях дете, живе­ех в много малък град Монтана. Баща ми никога не ме караше с ав­томобил на тренировки. Казваше ми, че трябва да вървя до там, за да оценя какво правя. Ни­кога в кариерата ми не съм закъснявал за тре­нировка, за среща или каквото и да било, за­щото знаех колко е важно, не само за мен, но и за хората, с които работя. Мисля, че ува­жението се заслужава, не само в спорта, но и в живота и трябва да ра­ботиш за него всеки ден. Може би точно заради това сега постоян­но поддържам контакт с 80 процента от футбо­листите, с които съм иг­рал.

Ти си имал талант, с който си се родил. Бил си специален. Ка­то малко момче в Монтана е било лесно да не се съобразяваш с правилата, да из­ползваш таланта си като добро извине­ние, за да преминеш линията?
- Да, аз бих спрял до тук, защото като за на­чало аз не бях толкова талантлив. В смисъл - имах го вътре в мен, но трябваше да работя много здраво, за да го извадя навън. Трябва­ше да работя върху си­лата си и издръжли­востта си, трябваше да работя повече от всеки друг, за да се уверя, че съм по-силен. Трябва­ше да бягам повече, да тренирам повече кра­ката, защото изоставах. Знаех, че има нещо вътре в мен, но трябва­ше да работя много. Оставах след всяка тренировка, за да рабо­тя върху мускулатурата си. След това, когато преминах в ЦСКА, след това в Селтик и Астън Вила, трябваше да се справ, с различни предизвикателства. Когато отидох в Селтик, бях с наднормено тегло. Трябваше да проме­ня диетата, режима си на хранене, на трени­ране. Почти две години работих с личен фитнес треньор, всъщност това беше фитнес треньорът на тима, но работех по индивидуална програ­ма. Трябваше да оста­вам след тренировки, защото съм много на­зад във физическата подготовка. За мен, ако исках да съм сигурен, че ще имам шанс да иг­рая и да бъда някой, нямаше съмнение, че трябва да направя то­ва. Да, ние имаме та­лант, но трябва да ра­ботим, за да го разви­ваме.

Каква е мотиваци­ята ти зад цялата тази здрава работа - физи­ческа и психическа? Лична амбиция, да спечелиш пари или да зарадваш баща си и дядо си?
- Да се състезавам. Исках да играя с най-добрите и да играя срещу най-добрите. За да се случи това трябва да си на най-ви­соко ниво. Когато игра­еш срещу отбори като Реал Мадрид, Манчестър Юнайтед, те имат играчи, които с лекота могат да правят изключителни неща, за да ги спреш или да си наравно с тях, трябва да рабо­тиш в пъти пове­че. Това беше моята мотива­ция и мисленето ми всеки ден ка­то футболист. Не беше лесно, за­щото съпругата ми постоянно ме питаше: „За­що винаги ис­каш да се съревноваш с някой?'' „Защо ос­таналите се прибират след трени­ровка в 13:00 часа, а ти в 16:00?”. Но аз знаех, че трябва да го направя. То­ва беше единст­веният начин за мен - да работя здраво, за да съм сигурен, че се развивам всеки ден.

Напомняш ми на Франк Лампард, кой­то имаше сходно по­ведение към трени­ровките, което аз наистина уважавам...
- Той е един от фут­болистите, на които аз много се възхищавам. Не мисля, че понякога получава нужното признание, но за халф да вкара над 200 гола, не мисля, че това се случва често. Питах Стив Сидуел, който бе в Челси и в Астън Вила, много въпроси за него и може би в един мо­мент си помисли, че съм влюбен в него. Но ако искаш да се добли­жиш до нивото на най-добрите, трябва да ра­ботиш, заради това аз задавах много въпроси, за да разбера какво да подобря, за да мога да се състезавам с тях, да стигна до най-високото ниво.

Едно от нещата, които наистина се от­крояваха в играта ти беше перфектното чувство за тайминг, за това да на­мираш подходящия момент да си на пра­вилното място при опасна ситуация. Спомням си твоето разбирателство с Хенрик Ларсон в Селтик. Прав ли съм?
- Да, така е, и в Сел­тик го използвахме много добре. Поз­навах съот­борниците си, позна­вах играта им, знаех какво ще направят Знаех как мислят, знаех колко добри са в това да от­варят прост­ранс­твата пред мен. Знаех как играе Джон Хартсън. Много играчи не разбират, че поня­кога обикновените неща са най-добрите. Разбрах това в Шотлан­дия. Мартин О’Нийл ни да­ваше тази сво­бода да излезем на терена и да изненадваме отбо­рите. Разбрах, че имам футболния мозък да правя тези влизания. Нямаше нужда някой да ми казва, че когато играем с дълги топки към нападателя, аз трябва да съм в прост­ранството зад него. Знаех го сам. Винаги съм искал да съм с един ход пред съперника.

Каза, че никога не си бил нервен, но се надявам, че съм намерил момент, в който си бил. Ти си си бил у дома, годи­ната е 1994-а, а Бъл­гария е на световно­то първенството в САЩ. Преди мача Германия са дузпите срещу Мексико. Ка­жи ми, не знам на колко години си бил, но гризеше ли си ноктите на дивана?
- Не бях нервен и ще ти кажа защо. Ние се класирахме в пос­ледния момент след победата над Франция и цялата страна беше развълнувана, всички бяха щастливи от самото класиране за световното първенство, да бъдем там. Когато загубихме първия мач от Нигерия, не се пре­дадохме. В онзи отбор имаше толкова много силни ха­рактери - Стоичков Балъков, Иванов, оби­чах да ги гледам. Кога­то започнаха да печелят, вълнението избухна, хората излязоха на улицата, а приказката ставаше все по-хубава и по-хубава. Беше сякаш малко дете чете книга ентусиазирано. Не бяхме нервни, просто развълнувани и горди да видим Бълга­рия на голяма сцена, постигайки нещо, кое­то вероятно няма да се случи отново. Спе­циалното в онзи отбор от 1994-а година е на­чинът, по който побеждаваше. Не само силните ха­рактери в събле­калнята, но те мразеха да губят. Ако погледне­те исто­рията, ще видите, че винаги е имало конфликти в събле­калните. Играчите ни за САЩ ’94 бяха животни, искаха да победят с цената на всичко. Да направят така, че имената им да бъдат запомнени и го напра­виха. Когато имаш гру­па от 30 силни характе­ра, е много трудно да успееш да ги контролираш, но те имаха един изключителен треньор в лицето на Димитър Пенев, който ми даде ръка да премина в ЦСКА. Той беше чове­кът, който знаеше всич­ко, което се случва в отбора, с играчите. Какво правят, къде оти­ват, как се чувстват. На световното през 1994 година, това се видя най-добре. Тази група от силни характери имаше проблем след проблем, но той винаги успяваше да се справи с това и да ги накара да играят като едно, което е много трудно. Те иска­ха светът да види тех­ния талант, техния ха­рактер.