Албертини: Стоичков осъзнаваше таланта си и го показваше, Меси се държи по-възпитано

– Осем години бях вицепрезидент на Италианската футболна федерация, а през този период "Скуадрата" се срещаше в квалификации с България и аз естествено бях част от делегациите в София. От доста време обаче вече не играя, а дори за мачове на ветерани нямам време. Причината е, че съм затрупан с доста работа и пътувам много. Все пак, за бенефиса на Христо Стоичков нямаше как да имам дори извинено отсъствие. Той ми се обади от Маями и не ми остави никаква вратичка да не дойда. А и той самият беше на моя прощален мач. Освен всичко това имаме и сходни кариери. Към края на неговата кариера той дойде да играе в Италия, а аз пък отидох в Испания. Играли сме в доста важни сблъсъци един срещу друг, но пък след тях винаги когато се срещаме по стадионите гледаме мача заедно. Най-вече в Барселона, където  усмивката ни е най-широка и спомените за миналото са най-емоционални. 

– В момента сте спортен директор на Парма. Споменахте, че сте бил вицепрезидент на Италианската футболна федерация. Млад сте, а вече имате голям опит в управление на футбола. Каква е разликата, трудна ли е адаптацията към тази нова роля?

-  През март 2006 година играх бенефиса си на „Сан Сиро“. Беше марков мач Милан срещу Барса. За каталунците игра и Христо. Два месеца по-късно, през май 2006 г., свалих фланелката. Сега съм със сако и вратовръзка. Започвам да се занимавам с нещо, с което никога не съм мислил, че ще бъда ангажиран. Но пък футболът ми даде много и за мен беше важно да се опитам и аз да му дам нещо. Най-важното, което ми се наложи да науча, бе търпението. Като играч – тренировки, после мач и си готов. А в спортната политика, най-вече тази в Италия, търпението е първото качество, което трябва да притежаваш. Усетих  това и подходих наистина отговорно. Научих се във времето как се организира и провежда голямо футболно първенство от органите на ФИФА и УЕФА. Впрочем, аз все още участвам в техни комисии. Не е лесно, но вярвам, че и някои други именити играчи трябва да се пробват в тази сфера след края на кариерите си. А не само да пробват късмета си като треньори, мениджъри или спортни директори. Аз се пробвах, заложих много на това, посветих 10 години от живота си и засега съм доволен. Не бях точно спортен директор на Парма, а ръководител по процесите на фалита на клуба, което е нищо още по-трудно и бих казал дори мъчително… Да, със сигурност щях да се забавлявам повече, ако бях спортен директор!

– Предвид на това, което разкрихте сега, а и с оглед на предишната Ви работа, може да се каже, че станахте директор във футболната асоциация на Италия в кошмарен момент. Точно когато бяха избухнали скандалите около Калчополи. Сега в Парма ситуацията е не по-малко трудна. Изглеждате като човек по погасяване на пожари, такъв който спасява положението? Свикнахте ли с трудностите вече?

- Не, трудно се свиква с подобни моменти. В управленските ми роли пренесох правилата на съблекалнята, защото в крайна сметка, има много общи неща. Като например – имаш цел, имаш един екип, на който трябва да си режисьор, нещо което правех и на терена. А накрая трябва да извлечеш най-доброто от всеки в името на споделената цел. На игрището – победата, а извън него – благополучното управление на ситуацията. „Калчополи“ беше нещо, което се случваше за първи път и се надявам да не се повтаря. Това, което се случи на Парма – също! Надявам си и си пожелавам и то да не се повтаря никога повече. Проблемите, според мен, не идваха от самите правила. Много говорят за тях, но не може правила да работят без наказание! И най-вече, не могат да съществуват правила, без да го има контролът. И най-големият проблем, поне при Парма, бе липсата на такъв контрол. Да, нещата по фалита можеха да се спрат в една много по-начална фаза. А всички злини идват от лошото управление на клуба. Защото, в крайна сметка, говорим за фалит на отбор от италианското първенство, което е едно богато първенство. Има доста пари, а „Парма“ за броени години фалира на два пъти, което е недопустимо. И ме предизвика да се заема със ситуацията. Когато ти се обадят за нещо толкова сложно и объркано, за мен е дори интригуващо, защото признавам - предизвикателствата са ми интересни. 

– Говорейки за Парма, имаме подобен случай и тук в България. Най-титулованият ни клуб, ЦСКА, бе изхвърлен в трета дивизия. Знаем и за случаите на Рейнджърс, Фиорентина, Наполи и други.  Може ли да се каже, че ще има проблеми и занапред с всички тези пари във футбола и начина, по който те се управляват? Как ще свърши всичко това?

 -  Все си мисля, че огромните средства, големите пари, наистина могат да “заразят”. Но за радост все още не са се разболели всички. Вирусоносители са  само клубовете, които са били  управлявали лошо. Огромна грешка, която считам за изключително тежка е, че и в Италия, и в България, и в Шотландия, футболът има една неизмерима социална роля – за привържениците, за града, за страната. И ако имате слаби и вредни управления, то е защото тази ценност не е водеща, а на първо място е изведен само бизнесът и интересите на няколко лица, а не на всички привърженици.

– Вече разбрахме, че в икономическа сфера сте добре подготвен, но да Ви върнем към футбола. Бяхте част от поне три големи състава на Милан, спечелихте страшно много трофеи. Но сякаш имаше разочарование у вас, когато си тръгнахте. Остана  подобно впечатление при раздялата?

 -  Моята мечта бе да завърша кариерата си в Милан. И ако можех да върна назад лентата на живота, бих повторил абсолютно всичко. Всички онези ситуации при раздялата ме обогатиха като човек и ми показаха толкова много различни светове. От Милан отидох в Атлетико Мадрид. Тази година Атлетико бе финалист в Шампионската лига и президентът им ми се обади, за да ме покани на мача. Барса пък  миналата година ме покани в управлението си и ако изборите за президент беше спечелил Жуан Лапорта, щях сега да съм там. В Лацио бях в един изключително труден момент на смяна на собствеността – проблематики, които в Милан още ги нямаше. Натрупах ценен опит навсякъде. Останах си обаче футболист с „червено-черно“ сърце, но въпреки това, успях да спечеля уважението и на други тифози. Когато си тръгвах от „Милан“, не беше лесно. Все пак бях прекарал там 20 години – период на безброй победи, на поражения. Бях част от отбор, който беляза историята на играта в онзи период. Беше трудно да сменя мястото, но винаги съм повтарял, че рутината ти дава сигурност, но те прави мързелив, ленив. Сегашната ми голяма воля да се хвърлям в нови и трудни предизвикателства идва и от времето когато бях играч. Именно тогава се научих да правя сравнение между различните футболни реалности.

– Споменахте, че ви обичат и в Барселона, и в Мадрид. На какво се дължи това толкова топло приемане навсякъде? И това уважение, което спечелихте и запазихте до ден-днешен от страна на ръководства и публика? На играта ви, на раздаването ви докрай, на тактическата интелигентност, на поведението ви извън терена? На какво?

-  Най-вече мисля, че бях уважаван заради отношението и поведението си както  на игрището, така и извън него. Нека отбележим, че в Барса бях само шест месеца, но след дълги пет години суша, през 2005-а , клубът най-после взе шампионата. И да, играл си малко, но явно съм бил много ценен като една важна интегрална част от състава, който дълго преди това не беше печелил нищо. И явно се беше оценило, че аз, най-титулуваният от всички тогава,  съм се отдал безрезервно на тима! И всичко това бе оценено по достойнство, както от ръководството, така и от съотборниците и от феновете. Защото когато видиш един играч, имал забележителна кариера, да пристигне и да отстъпи и да застане на втора линия - това прави впечатление на всички. Оценява се, защото така може да допринесе най-добре в дадената ситуация. Да, техническите ми качества също бяха оценявани, но това беше по-скоро последствие, защото вече всички познаваха Албертини от Милан, който беше спечелил всичко. Аз едно нещо никога не забравям, може пък и вие да го помните – говорим за две Шампионски лиги, две Междуконтенинтални, една европейска суперкупа. Плюс  още две италиански титли, финали на едно световно и едно европейско първенство. Досещате се за какво говоря, нали? Става дума за финали, които съм загубил. В крайна сметка обаче Фортуна ми даде много, компенсира ме и накрая на кантара бе повече това, което бях спечелил! Но точно разочарованията понякога са школата и мотивацията на големите шампиони. Да изгубиш финал на световното през 1994-а след рулетката на дузпите не е леко. После на Евро 2000 да ти отнемат реално титлата в последната минута – не е леко! Но пък това ти и помага, спортът те прави силен и ти дава шанс да постигнеш всичко!

– Споменахте за шестте месеца в Барса, които бяха последните ви като играч. Точно тогава се появи едно момче на име Лео Меси. Видяхте изгрева на най-голямата звезда на днешния футбол. Разкажете ни нещо за първите му тренировки, минути на терена, голове. И въобще, предполагали ли сте, че той може да стигне там, където е днес?

- Ще разкажа две случки с Лео, които публиката не познава. Първата е, след като ми го представиха на моята първа тренировка с Барса. Беше в деня, в който бях подписал контракта, а той се връщаше от световно до 19 или до 20 години, което беше спечелил. И тогава, още от първата тренировка, той ми направи силно впечатление. Не съм някой повърхностен, който прибързва с оценките и ми трябваха още няколко седмици преди да се обадя на един мой приятел в Италия. „Ювентинец“ - фен, а не ръководител. Казах му: „Виж сега, тука е новият Марадона, може и малко да преувеличавам, но е нещо удивително!“. А тогава Меси още не го познаваха, много тесен кръг хора бяха чували въобще за него. Другата история е от дебюта му. Влезе като резерва, не си спомням срещу кого и му дойде една добра топка, беше отляво, извън наказателното. Дълъг пас отдясно, след който той първо ювелирно спря топката. И докато го правеше видя, че вратарят бе малко излязъл и веднага я „копна“ и го прехвърли! Но... имаше сигнал - „Засада!“. Разочарова се, жалко, но това се случва, знаете го… Но още не бяха минали и десет минути стана същата атака. Барса водеше играта - центриране към него вляво, той пак овладя превъзходно топката и от сходна позиция пак прехвърли вратаря. Гол! Такова хладнокръвие, спокойствие, но и осъзнаване на собствените качества. Впечатляващо! Това, според мен, са характеристиките на големите шампиони! И при Христо е така – ясно осъзнаване на таланта, който притежаваш. Но той го показваше доста и в думите, докато Лео не е по тези неща, държи се скромно и по-възпитано.

– А кое е най-голямотоВи разочарование? Изброихте доста, може би финалът на световното в Америка през 1994 г.? Помните ли мачовете срещу България на мондиала и финала срещу Барса в Шампионската лига през същата година?

– Най-голямото ми разочарование беше финалът европейското през 2000 г. В САЩ бяхме силен състав, но изиграхме най-силния си мач там чак на полуфинала срещу България. На самия финал отидохме твърде изморени. Играхме на изток, където беше много горещо, а после след 120 минути битка в Лос Анджелис бяхме направо изтощени. Все пак, имахме чувството, че почти докосваме Купата, оставаха само дузпите. И точно там сбъркаха тези трима, които ни бяха най-твърдите изпълнители – Баджо, Барези и Масаро. Аз пък бих първата си дузпа, въобще като професионалист! Бях на 22 години, най-младият, но пък вкарах. И все пак, болката от загубата и разочарованието бяха притъпени от този максимум, който бяхме постигнали със силите, с които реално разполагахме. Докато на Евро 2000 направихме един изцяло блестящ турнир. Изиграхме невероятен финал и накрая всичко се обърка в последната секунда, буквално… И това завинаги ще ми остане като най-голямото разочарование. Губил съм Шампионската лига и прочие, вече ги изброих, но това най-много ме разочарова.

– Истина ли е, че сте "рисърчър" за играта "Футбол мениджър"?

–  Да, преди години, още докато играех, съдействах на създателите на играта. Братовчед ми беше много запален и също "рисърчър". С него се открихме и се  запознахме с главния такъв за Италия. Сътрудничех им, направих много интервюта за тях. После, вече като директор, имах много по-малко време да играя.

– А не ви ли изкушава един ден да станете наистина треньор на футболен отбор?

-  Не, треньор не. Преминал съм началните курсове, но това е нещо, което отписах отдавна. Ще ви доверя нещо друго, което уж го казвам на майтап, но си е истина – да ръководиш двадесет талантливи момчета на терена е най-трудното нещо и затова не ми се иска да ги тренирам. Освен това мислех си, почти цялата ми кариера премина в Милано, моят град, домът ми. А аз в последните четири години смених пет  града и не ми беше конфортно. А един треньор трябва да е готов да се мести постоянно. Докато  ръководителят – по-рядко. Той има по-спокоен живот. А на мен ми се отвори възможност да стана  ръководител на високо ново, така че…  направих избора отдавна. Пък и се огледах в трима от последните треньори на „Милан“ -  Зеедорф, Индзаги и Броки. Искат от теб да направиш нещо, което в момента реално е отвъд твоите възможности, над твоите качества. Но пък от друга страна е трудно да откажеш и се пробваш. А тогава пък вече си зависим не само  от работата и влагането, а най-вече от щипката късмет. Аз реших да се пробвам на едно друго поле, също много трудно, защото трябваше да се уча почти от нулата. Но се опитвам да успявам с принципите и ценностите, които научих добих на терена и да завися далеч по-малко от късмета.

– Как виждате Милан и италианския футбол въобще като ниво в момента?

– Наскоро споделих пред група тифози, че докато Милан има такъв състав като този от последно време, винаги ще си припомнят за онези старите времена, което за нас старата гвардия е добре! (Смее се). Наистина, съжалявам много за това състояние на тима. Милан е паметник, наследство не само на италианския футбол, но и на световния също! Всички биха желали да го виждат да е постоянно на ниво, да е в борбата за Купата на европейските шампиони. Да, някои анализатори говорят, че имало и такива цикли на движение надолу, но аз не вярвам на клишетата във футбола. Аз вярвам в здравата работа, в таланта, в планирането, в уважението...И ако притежаваш всичко това, постигаш желаните резултати.