Симона Пейчева: По закона на спорта си виновен, а не невинен до доказване на противното

- Разбира се, че съм доволна. Най-вече от това, че успявам всяка следващата година да надскоча това, което съм правила предходната. Това беше и моята цел, когато за първи път организирах този турнир. Малко съм идеалист в нещата, които правя. Стартирах с доста по-малко участници, но идеята ми е всичко да е на ниво. Ако са повече, да не пада нивото. Да са доволни, както състезателите, така и треньорите и съдиите. Радвам се, че тази година успях да обхвана всички клубове в България. Когато започнах турнира, участваха само софийските отбори. Вече турнирът е на територията на цялата страна. За мое съжаление обаче ограничих възрастта до 12 години. Надявам се да имам възможността да стигна и до жени.

- В момента художествената гимнастика е на гребена на вълната заради успехите на ансамбъла. Ти ръководиш клуб и можеш да прецениш дали това води до бум на децата, които тренират твоя спорт?

- Преди около 7-8 години наистина имаше спад в желаещите да се занимават с този спорт, но определено сега залите са доста по-пълни. Аз като председател на клуб виждам колко повече хора ме търсят, колко деца имат желание да се записват. Някои дори, странно за мен, при влизането си казват, че нямат желание да стават професионални гимнастички, а просто ги влече да опитат. Искат да тренират, за да правят нещо, а не да бездействат, което е много хубаво. Не е идеята всеки, който дойде в залата да се цели в шампионските титли. Масовият спорт е изключително важен не само затова как върви художествената гимнастика, но и за да се научат децата да спортуват. Да имат постоянство, независимо дали ще стават световни шампиони или не.

- За никого не е тайна, че е трудно да се прави спорт в България. Ти през какви проблеми минаваш? Кой най-много ти помага?

- Така е, защото в България за жалост не е като в Русия например, където има закон за спорта. Там има хора, които даряват много средства, независимо за кой спорт. Всеки има право да избира. Тук се борим сами да осигурим зали, стадиони, всякакъв вид съоръжения за различните видове спорт. Не е като да наемеш една малка зала и да събереш деца. Знаете, че ни трябва изключително много височина, иначе няма как децата да хвърлят високо уредите. Трябва ни едно хале, а те не са под път и над път. Това е основното. Всичко останало – да набереш деца, да им задържиш интереса, да се пребориш с желанието на някои родители, които с влизането казват: „Кога ще ходим на състезание?“…Трябва да обясниш, че докато стигнат децата до състезание, има изключително дълъг път. Също виждаш деца, че имат талант и могат, а родителите казват: „Защо тренираме? Не може ли да си спестим няколко тренировки?“ Винаги е на обратно. Тези, които имат възможност и талант, ги мързи. А тези, които нямат – се напъват.

- Ти самата как се озова в залата? Как започна твоята приказка в художествената гимнастика?

- Бях в първи клас, когато в училище минаха треньорки по гимнастика и раздадоха бележки за който има желание. На мен много ми допадна, но моите родители все отлагаха. Всеки ден казвах: „Мамо, моля те ме заведи!“ Майка ме заведе чак след половин година, когато явно ѝ беше омръзнало да ѝ „надувам главата“. Явно моето упорство какво искам е било изразено още от малка. След много мърморене, майка ми ме заведе в залата и със същото това мърморене си станах и гимнастичка.

- Имаше ли идол сред „златните момичета“ тогава?

- Да, по мое време най-добрата българска гимнастичка беше Мария Петрова. Нормално като едно дете, прохождащо в спорта, да гледам състезания по телевизията, да ходя по турнири, които могат да се наблюдават на територията на София или на България. Всъщност тя беше моят идол.

- Тя имаше три световни титли и то в период, в който държавата абдикира от спорта…

- Така е. Всъщност между последната световна титла на Мария Петрова и моята първа титла имаше немалък период, в който имаше огромен спад в художествената гимнастика. Около 6-7 години, в които имахме доста голяма дупка – без медали и без влизане в десетката.

- Навремето много се говореше за спартанския режим в гимнастиката. Имаше много драми, дори много клюки се раждаха от това. Наистина ли е толкова тежко?

- Аз не съм била част от този спартански режим. При мен и моите съотборнички навлезе нова ера, нов подход, нови треньори. Знаете, че когато аз станах сила в България и започнах да представям нашата родина, тогава не бяхме под ръководството на г-жа Робева. Всеки си имаше свой собствен треньор. Всеки треньор гледаше по различен начин на детето, с което работи. Никога не сме минавали под този режим, за който се носят легенди.

- Грации на демокрацията…

- Точно така – с две думи.

- Спомена треньорката ти, на какво те научи Мариета Дукова?

- Ще се върна на първия въпрос за турнира „Симона къп“. Треньорите и състезателките, които подбирам в клуба са хора, на които държа и знам, че каквото и да стане, мога да разчитам на тях. Изключително много в организационната работа ми помага моята майка. Изкара с мен целия състезателен ден, а много рядко се случва да ме вижда в такова напрежение. Вечерта състезанието свърши и си тръгнахме. Може би вече съм изглеждала в нейните очи леко успокоена и каза: „Симонче, вече успокои ли се?“ А аз отвърнах: „Не много, но казвай…“ Тя се обърна и ми заяви: „Сега като те гледам от дистанцията на времето, си едно към едно като твоята треньорка.“ Така че на въпроса на какво ме е научила моята треньорка – освен че ме направи това, което съм и името „Симона Пейчева“, явно съм попила и начина, по който тя ме е възпитавала, дори начина по който е разговаряла с родителите, когато аз съм била дете. Явно съм приела всичко това и го възпроизвеждам наново, щом собствената ми майка го казва. Честно казано се гордея с това нещо. След като тази методика работи и моята треньорка ме е направила такава, защо аз да не ѝ подражавам?

- Въже, топка, лента, обръч или бухалки – кой е любимият ти уред?

- Най-вече лента. Това е един от най-сложните уреди. Най-трудният за учене, за възпроизвеждане, за представяне. Най-силният ми беше въже и след това лента, но въжето в последните години го махнаха, така че остана лентата.

- Художествената гимнастика е един от най-субективните спортове. Доколко важно е лобито за печелене на медали и ти самата била ли си грубо ощетявана на някой голям форум?

- Да, много е субективен. Когато става въпрос за момичета горе-долу на едно и също ниво, в световния елит, е много тънка границата да определиш добрата и по-добрата. Тук вече е въпрос на шанс, на късмет, на безупречна игра на всички да кажем в осмицата или в десетката. Абсолютно заставам на 100 %, че е важно от коя държава излизаш, защото колкото и да си добър, преди това трябва да си съставиш името, имиджа и т.н. Едно време хората казваха – гради си името, после името ще ти помага. Така става и в нашия спорт.

- Мадрид или Щутгарт – златото от кое първенство ти е повече на сърце?

- От Щутгарт поради две причини. Първият златен медал на първото световно, поне при мен, не е реално жадуван, а по-скоро е като една мечта. Получи се без да съм го очаквала, че ще стане. Надявах се да вляза в петицата-шестицата. Не съм очаквала на първото световно да имам златен медал. А в спорт, който наистина е субективен и няма хронометър, да защитиш титлата си втората поредна година е много по-сложно, защото вече съдиите те гледат, преценяват те, дебнат да не направиш грешка. Да защитиш титлата си е 100 пъти по-трудно, отколкото да я спечелиш за първи път.

- Участва на олимпийските игри в Атина и в Пекин. От дистанцията на времето как мислиш – можеше ли реално да вземеш олимпийски медал или конкуренцията просто беше много силна?

- През този цикъл се задържахме най-много гимнастички, едно поколение без да се отказваме. Като започнем от Алина Кабаева, Анна Бесонова – имена, които са известни на цял свят. Дадохме една продължителност на годините, в които играем, което и до ден-днешен не се случва. Горе-долу момичетата в момента, а и преди това, изкарват от олимпиада до олимпиада. Ние изкарахме два олимпийски цикъла. Тогава конкуренцията беше изключително голяма. Специално за Атина имах реална възможност да взема медал, ако не ми бяха спрени състезателните права, защото в нашия спорт не се ли явиш една година на големи състезания, някак си съдийките си подготвят това, което виждат и какви са резултатите едва ли не за самата олимпиада. На олимпиадата е само да излезеш и да го изиграеш – да докажеш, че това, което си правил предишните години, го можеш и сега на момента. Де факто наказанието ми изтече един месец преди олимпиадата в Атина. Съдийките не ме бяха виждали девет месеца. Трябваше освен да съм се възстановила след операция, да докажа, че още съм на нивото, което бях и преди това наказание. Фактът, че влязох отново сред първите пет, беше чист успех за мен.

- Кажи за този прословут допинг тест. Днес вече никой не приема допинг тестовете за „чиста монета“, много неща се разкриха за допинг афери, за политика. Но какво се случи тогава? Имаш ли вече обяснение?

- Обяснение – трудно. Никой не даде логичен отговор. Истината е, че когато отидохме на самото дело, освен адвокати, имаше и химици, които виждаха резултатите. Най-странното е, че в една проба, разделена в „А“ и „Б“ шишенца, разликата в количеството е изключително голяма. Все едно да разделим една течност в две чаши и в едната да има кофеин, а в другата да няма. Това автоматично не е логично. Но по закона на спорта, си виновен. Не си невинен до доказване на противното. При мен наистина имаше леко необяснение за тази ситуация. Затова имаше и такова наказание, което се случва за първи път в историята на спорта. По принцип наказанията са 3, 6, 9 месеца, една или две години. На мен ми дадоха 10 месеца наказание. Много странно. Дори не посмяхме да обжалваме, защото мен ме устройваше 10 месеца. Решихме да не обжалваме, защото ако се заядат и ми го вдигнат на една година, изпусках олимпийските игри в Атина. Затова си замълчахме.

- През 2008 г. сложи край на кариерата си, но през 2013 г, отново реши да се върнеш на килима. Защо го направи? Откъде получи тази мотивация?

- Тежеше ми недоброто завършване на олимпиадата в Пекин. Аз съм състезател, който малко пъти е правил грешки на състезания. Някакви мънички грешки – да, но груби грешки с изпускане и водене до промяна в класирането, ми се е случвало може би два пъти за цялата кариера. Вторият път беше на тази олимпиада. Ако да кажем съм имала друго подобно състезание и знам, че след него ще дойде следващото, няма проблем. Днес е така, за следващото ще е друго. Но фактът, че завърших кариерата си с такава грешка, остави вътрешно в мен една горчивина. Може би исках да я променя. Не за света или за хората, а за мен самата.

- Обидена ли си, че в крайна сметка не влезе в националния отбор, след като се завърна в залата?

- Аз доказах, че мога да вляза в отбора, защото знам какви класирания ми дадоха съдийките на тези две контролни. Друг е въпросът за взетото решение след тези класирания, което за мен беше чиста показност. Защо ще даваме път на Симона, като имаме вече млади момичета? Факт е, че няколко чуждестранни съдийки, които и до ден-днешен съдийстват на световни купи, световни и европейски първенства, бяха в България по време на моята подготовка. Видяха на какво ниво съм, какво мога и оцениха това, което правя. Беше достатъчно, че съм си върнала формата след пет години и дори след като бях родила.

- Тогава влезе в конфликт с федерацията. Заровихте ли томахавките с Илиана Раева?

- Не мисля, че влязохме в конфликт. Аз имах мое виждане, а тя – нейно. В крайна сметка аз съм състезател с опит, достатъчно голям, за да знам какво искам и какво мога. От своя страна, тя е председател на федерация. Тя имаше едно мнение, аз имах друго. Точно тогава тя заяви, че иска да даде път на младите. Знаете, че и на Силвия Митева ѝ прекратиха кариерата по недобър начин за самата нея. Тя още не беше сложила край на кариерата си и беше леко принудена да го сложи, защото едва ли не мотото на федерацията беше, че искаме да дадем път на младите. Аз не мога да съдя Илиана за това, което тя иска да направи като председател. Казах ѝ, че единствено искам да ми се даде шанс. Не да спре другите момичета да се изявяват, защото аз съм се върнала да играя: „Вие стойте, Симона се връща и вие няма да ходите на световно!“ Аз исках едно-две състезания пред външни съдии, просто за да видя къде се намирам, как те ще ме оценят, нищо повече. Но не за сметка на младите състезателки, едното не пречеше на другото. Ако наистина всички международни съдии не ме приемат, аз няма какво да правя. Това е достатъчно, за да ми стане ясно къде съм и какво мога да направя. Затова не се разбрахме.

- Връщате ли се към тази тема, когато се срещнете или я избягвате дипломатично?

- Не, няма причина да говорим. И да го изговорим сега, какво бихме променили?

- Като гледаш назад в кариерата си какво не би повторила днес?

- Честно да си кажа, всичко бих повторила. Единствено разбрах нещо, когато се върнах през 2013 г. Бях отпочинала няколко години, оттеглила се от големия спорт, пораснала дори в реалния живот. Просто тренировките започнаха да са с повече разум, повече да се разбирам с треньорката ми. Не като треньор-състезател – някой ще ме командва и аз трябва да го слушам, а по-скоро като с партньор. Всъщност разбирам, че ако повечето ми тренировки преди това са били такива, тренировъчният процес е щял да бъде доста по-добър. Но ако в останалите спортове влизаш при жени и мъже над 20 години, при нас влизаш във възраст жени на 15 години. Е как едно 15-годишно момиче да носи отговорността на държавата и титлите, а и същевременно да разсъждава като трезва, зряла жена? Много са нещата, непосилни за тази възраст. Няма как да се случи. Опитът след време ми показа, че с друго мислене, резултатите може да са по-бързо и по-добри.

- Опита да водиш телевизионно предаване, видимо ти беше приятно и успешно. Какво се случи?

- Това е другата ми голяма мечта в сферата на професионалното ми развитие. Не мога да кажа дали треньорската дейност или това да бъда водеща, ми харесва повече. Едното ме зарежда изключително много и го мога, а другото ме стимулира да се уча, защото три години и малко бях водеща на ежедневно предаване, но ми харесваше да попивам, да гледам, да се развивам. Знам, че това не е нещото, което съм можела да правя идеално, но пък имам желание да продължа да го правя.

- Често пътуваш до Бразилия. Знаем, че там работиш като треньор. Би ли споделила повече за проекта?

- Аз не пътувам само в Бразилия. Имам покани от доста държави и от Европа и извън Океана. Отивам, правя съчетание, подготвям гимнастичките за техни първенства. Не мога да седя там целогодишно, а колкото да им кажа върху какво да работят, как да представят своите съчетания и да ги работят след това с техните треньори. Наистина най-често ми се случва да пътувам в Бразилия, както и в Америка и Корея, защото това са държави, в които този спорт не е толкова популярен, сега се развива. Имат нужда от опита, който имаме в България, също и от руските специалисти. В Европа също пътувам, но знаете, че спортът ни е повече европейски и навсякъде е пълно с треньори.

- От сегашните звезди на художествената гимнастика коя най-много ти импонира? Имаш ли любимка?

- От българките Невяна Владинова. Може да я поздравим за поредния успех. Надявам се да има силите и куража да продължи до следващата олимпиада, защото това са още четири години, а това време е много за един спортист. За четири години може да се случат изключително много неща. Най-лошото е, че в нашия спорт, когато влязат новите момичета с новия олимпийски цикъл, съдийките като че ли си ги подготвят за следващата олимпиада. И ако стане така, че по средата на тези четири години някоя прекъсне, да налагаш ново момиче е много трудно. Да им пожелаем здраве и сили дотогава.

- Има ли синът ти Алексей спортни заложби?

- Аз не съм специалист в другите спортове, но определено има хъс за спорт. Не може да живее без него. Сутрин си отваря очите и първите въпроси са за спорт и за нещастие на майка си е свързан с футбола. (смее се) Като разбрах, че ще е момче, си казах: „Само дано не стане футболист…“ Но от сутрин до вечер е с топката.

- Имаш успешна кариера, продължаваш да бъдеш работещо момиче, занимаваш се с проекти не само в гимнастиката. Сега модерни са автобиографиите, планираш ли да напишеш нещо, защото винаги си откровена и интересна на публиката?

- Аз лично да седна да напиша и да мисля по този въпрос? Признавам си, че не съм. Но ако има човек, който да ми покаже плюсовете и ме убеди, че това би било интересно, бих се замислила. Но сама да го направя – не.