Легендата на Милан и световния футбол Франко Барези даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В днешния футбол, където парите вече надвиват всякакви сантименти, малцина са световните легенди, останали верни за цял живот на един клуб. А Барези е точно от тази изчезваща порода. Той има 531 мача и 6 шампионски титли на своята страна. Трикратен носител е на Купата на европейските шампиони и два пъти е ликувал като световен клубен шампион. Избран е за футболист №1 на века във втория най-успешен клуб на европейската сцена. Триумфирал е и със световна титла с националния отбор, но тогава, през далечната 1982 година, не изиграва нито един мач на мондиала, защото го считат за прекалено млад за такъв форум. Носител е на Орден на италианската република. Втори е в класацията за „Златната топка“ през 1989 година, един от 100-те най-добри футболисти на ХХ век на ФИФА, номинирани от Краля Пеле.
- Здравейте, сеньор Барези. В последно време често идвате в България. Този път е заради популярната програма на Милан. Как се чувствате у нас?
- Винаги, когато съм тук, усещам голям ентусиазъм и винаги ми е много приятно да се връщам. Представлявам Милан във вашата страна и ми е много приятно, защото футболът в България е обичан, следи се с голяма страст и за мен е удоволствие да съм тук.
- Целта на настоящото посещение е програмата за сътрудничество между Милан и Локомотив (София). Бихте ли ни разказали нещо повече за нея?
- Тук съм, за да промотирам това ново сътрудничество, което започваме с Локомотив. Става въпрос за създаването на Академия, която ще ни даде възможност да се сравним едни други. Ние, от своя страна, ще донесем тук нашите методи на работа, нашата философия и ще ги покажем на децата. Ще помогнем и за израстването на техните треньори. Ще допринесем с идеи за израстване в спортно-технически аспект и въобще за познание на модерното в играта. А като следваща крачка ще им предоставим възможност да дойдат в Милано, където да добият опит, докосвайки се пряко до нашите методи в работата.
(23).jpg)
- Дали пък случайно вече не забелязахте някой млад талант?
- Не, сега исках само да се срещна с децата, да им предам посланието на Милан. По-нататък, в бъдеще, естествено че си пожелавам да намерим тук и таланти. Ясно е, че трябва търпение, работата е много, но важното е, че в България срещам личности като президента на Локо и неговите сътрудници, които осъзнават нуждата от това да се обогатят от чуждия опит, за да се развиват. И аз съм щастлив точно Милан да допринесе за това.
- Цели 20 години играхте за Милан. Как изживяхте, може би, най-голямата криза в историята на клуба, тази в периода 1981-83 г.?
- Без съмнение Милан изживя един много деликатен и труден период в началото на 80-те. Изпаднахме на два пъти, заради две различни проблематични ситуации, но това ме накара да израсна бързо. Бях доста млад, но добих ценен опит, научих се на търпение и в последствие се поправих с многото победи, които предстояха за нас.
- За съжаление и в последните сезони феновете на Милан не са от най-щастливите…
- Както всички, така и аз смятам, че е заради момента на смяната на поколенията. Край на един цикъл и началото на друг. Сега е времето на новите идеи и докато те се реализират, трябва да се стараем да сме боеспособни, за да дойде и моментът, когато ще се върнем там, където ни е мястото. Конкуренцията е голяма и не е лесно, но новите собственици са енергични и имат силното желание да върнат Милан на познатите му позиции.
- И в България много се говори за китайците в италианския футбол. Собственици на Милан, собственици и на Интер. Какво е мнението ви за този феномен?
- Е, малко е тъжно да видиш и двата милански гранда с нова собственост и то чуждестранна, след като толкова години са били управлявани от италиански предприемачи – от Масимо Морати до Силвио Берлускони, с когото спечелихме всичко и навсякъде. Но пък трябва да се приспособяваме към новите реалности. Светът се движи бързо и дойде и моментът сеньор Берлускони да се оттегли. Нямаше вече времето и духът да продължи. И, да, беше правилно да предаде щафетата. Повтарям, важното сега е да е налична волята Милан да се завърне там, където му е мястото.
- Италия за първи път не е на световно първенство от 1958-ма. Създалата се ситуация е доста драматична…
- Абсолютно! Нямаше италианец, който да е очаквал подобно нещо и разочарованието е голямо. Трябва да си вземем бележка и съвсем честно да си отговорим кое можеше да направим по-добре и защо се стигна дотук. И да се надяваме, че от високите етажи на италианския футбол ще дойде ясен сигнал, за да не ни се случват подобни тежки разочарования занапред.
- Да поговорим за кариерата ви. Какво означава да си избран за играч на Милан на ХХ век?
- Беше огромна радост дори да бъда номиниран за това признание. Е, след цели 20 години битки за Милан, аз сякаш бях с едни гърди пред другите. Голяма чест, до азателство, че съм оставил и нещо добро. Винаги ще благодаря на тифозите, които непрестанно бяха до мен и ме подкрепяха!
- Може би сте най-големият в историята на Милан, а прякорът ви е „Малчото“. Как така?
- Ха, този прякор се появи, защото бях най-младия навремето и... така останах в историята. Но ще бъда максимално откровен. Милан е имал много големи шампиони в състава си през годините. И е трудно да се направи някаква генерална класация, защото всяка епоха е имала своите топ състезатели с „червено-черната“ фланелка. А тази голяма история всички момчета от класациите трябва да я защитаваме и обогатяваме!
- Никога ли не сте искали да смените клуба или града? Имало ли е наистина сериозна оферта, върху която много да сте мислили?
- По мое време бе различно. Днес със сигурност на един футболист е доста трудно да играе 10-15 години за един и същи отбор. Сигурно и аз, ако беше както днес, щях да съм доста по-изкушен и кой знае дали щях да изкарам толкова дълго време в Милан. Трудно е, следователно, да се съди и оценява от днешна гледна точка. Тогава, когато имах наистина сериозни оферти, бях много млад, но вярвах в отбора, бях признателен на клуба и останах. Всички победи в последствие бяха доказателство, че съм постъпил правилно.
- Има една известна снимка – вие и брат ви, прегърнати, преди мач Милан - Интер. Какво е усещането да се изправиш срещу родния си брат?
- Ясно е на света, че „Ил дерби делла Мадонина“ е един специален мач. Особено пък в онези години, когато излизах срещу брат си. Емоцията, заради това съперничество, беше още по-силна и правеше дербито още по-специално за мен. За щастие, двамата играехме в защитата и случаите да се сблъскаме директно на терена бяха малко. Винаги сме били много свързани с него и изпитвахме голям и взаимен респект. Е, може би той имаше по-малко късмет с трофеите от мен. Но пък и не може да се оплаче, защото направи значима кариера в голям клуб като Интер.
- Кой спечели онзи мач от снимката?
- Всъщност, не съм виждал тази снимка и не мога да кажа… И аз имах много победи в дуелите, но и той имаше. Дербито в онези години беше доста равностойно, винаги „на кантар“, защото Интер разполагаше със силен състав – с тримата германци в него. Ние пък излизахме с тримата холандци. Ставаха големи двубои!
- За кого викаше семейство Барези?
- Още от малък „червено-черните“ цветове ми бяха любими. В последствие имах късмета да облека точно тях. Е, на брат ми му се наложи леко да си промени фамилните възгледи…
- Един бърз въпрос – най-силният Милан в историята? Този на Саки, Капело или може би на Анчелоти?
- Говорим за три различни епохи на Милан. Този на Анчелоти – гигантски шампиони, много качествени. Тези на Саки и на Капело – наложихме един нов начин на игра, който дори днес е трудно да се приложи от другите. Силна страна ни беше постоянството. Но е невъзможно да се каже, кой е бил най-добрият.
- Три пъти ликувахте с КЕШ. Кой трофей ви е най на сърцето?
- Първият! Винаги първият трофей се помни с най-силна емоция и остава най-скъп. Пък и той дойде след 20 години чакане за Милан. Беше велико онова 4:0 срещу Стяуа през 1989-а.
.jpg)
- Ние пък помним добре онзи финал в Атина срещу Барса с Христо Стоичков. Не бяхме много доволни от резултата…
- Аз за съжаление не бях в състава поради наказание. Онази Барса наистина беше грандиозна! Със Стоичков и Ромарио в атака бе един могъщ тим. Но пък Милан беше по-солиден и качествен и резултатът от мача го доказа.
- Изправяли сте се доста пъти срещу Стоичков на терена. Поддържате ли някакъв контакт днес?
- Не сме се виждали от години, но е човек, когото уважавам. Той имаше невероятна кариера, игра на най-високо ниво, в големи отбори в различни шампионати. Имаше куража и качествата да отиде да се състезава и да се докаже в трудни първенства като испанското и италианското. Лидер на националния ви отбор, „Златна топка“ – говорим за един от най-добрите!
- Според вас, Стоичков щеше ли да е полезен на онзи Милан? В Парма сякаш не се получиха съвсем нещата…
- О, ако беше дошъл, със сигурност щеше да допринесе много! Изключително важно е кой кога пристига в даден отбор. И ключово е първо кои са в състава, а от там като следствие дали има наистина нужда или не от определените роли в него.
- Като защитник, сигурно ще ни изброите тримата най-страховити нападатели, срещу които сте играли?
– През кариерата си срещнах толкова много отлични нападатели… Ромарио е един от тях. Марадона, Карека, Зико, Платини. Тогава в нашето първенство играеха най-добрите в света и изброените, със сигурност, бяха доста трудни за опазване.
- Помните ли някой мач срещу български отбор?
- През 1988-ма, когато започваше цикълът „Саки“, се срещнахме с Левски. Не, чакайте, тогава се казваше Викто…..Витоша, да. Бихме 2:0 в България, а после и 5:2 в Милано. Беше първи кръг за КЕШ. Също срещу вашия национален тим през 94-та. Сигурно е имало и още, не помня.
- Обличате националната фланелка за първи път през 1982 година. Но пък в онзи период бяхте резерва за Милан в първенството…
- Всъщност, дебютирах и отидох на Световното през 82-ра, докато играех в Серия Б. Ха, за мен беше доста изненадващо и същевременно радостно, че Енцо Беардзот ме е наблюдавал, оценил ме е и ми даде възможност да изживея този важен турнир и да натрупам опит.
- Няма начин да не помните полуфинала срещу България в САЩ през 1994!
- Не играх, бях на пейката контузен. Помня, че Италия направи голям мач. Баджо, за щастие, сътвори два невероятни гола. Казвам за щастие, защото се срещнахме с един силен отбор на България, който ни изтормози много. Победихме с 2:1, но това не беше най-убедителният ни мач. Като цяло обаче смятам, че ние заслужавахме да продължим напред.
- Казахте напред. Напред към финала?
- Да.
- Знаем добре как завърши срещата…
- Да, предполагам. (смее се)
- Искам да ви попитам за дузпата. И най-добрите пропускат. В онзи финал това се случи на Баджо и на вас. Какво минава през главата на футболиста, когато в такъв неописуемо важен момент види топката да не влиза в мрежата?
- Е, едно доста особено чувство е. Човек трябва да го е преживял, за да разбере. В онзи момент губиш световната титла пред милиард зрители. И да играя на финал обаче за мен бе огромно удовлетворение. На един футболист не се случва често да играе финал на световно първенство, нали ?! Губейки по такъв начин те застига силно огорчение, но пък и Бразилия беше класна, беше страхотна. И волята на спорта, на съдбата, беше тази.
