Люпко: Гриша Ганчев ми е приятел, уважавам много Спас Русев, a Домусчиев управлява българския футбол

–  Тази титла беше трамплинът за последвалата ми кариера. Отборът, който успя да изкове титлата, завършвайки пред Цървена звезда, Партизан, Хайдук (Сплит), Динамо (Загреб), постигна голям успех. По това време имаше и други класни отбори – Железничар, Сараево, Вележ (Мостар). Според мен по това време първенството на Югославия беше трето по сила в Европа. Играеше се наистина много силен футбол.

– Този трамплин направо ви разхвърли по света. Сега например сте във Виетнам. Разкажете ни за тази екзотична спирка във вашата футболна кариера?

–   Не знаех, че Виетнам има 90 милиона население и че е третата държава в Азия след Китай и Индия по този показател. Знаех за войната с Америка преди 40 и повече години. Сега обаче имат много добри отношения с Америка, въпреки че в даден момент са били големи врагове и борбата между тях е продължила дълги години. Виетнам има бъдеще, всяка година бележат поне по 30 процента напредък и в икономиката, и във футбола. Във всичко! Това ме връща към времето, когато за пръв път бях в Китай през 2001 година. В същото положение сега се намира Виетнам – и във футбола, и в живота.

– Помним как казваха: „Люпко Петрович от далекий Китай“.

–  Да, от далекий Китай. Бях в Левски, а после отидох в Китай. Върнах се по обратния път и така.

– Работил сте в 12 държави – Хърватия, Испания, Сърбия, Уругвай, Гърция, Австрия, ОАЕ, Китай, България, Казахстан, Руанда и Виетнам.

– Да, минал съм през всички тези държави, това е богатство. Житейско богатство е да видиш различни места. В един момент, когато дойде краят, човек може да каже: „Видял съм много“.

– Къде беше най-хубаво и най-трудно?

– В Гърция ми беше много добре. Гърция е може би последният оазис по света. В България пък се чувствах като у дома. Българите много приличат на сърбите и хърватите. Имат същия характер, обноски, отношение. Заобичах България. При последния ми престой в Левски не дойдох, за да печеля пари. Дойдох, за да работя отново в този тим и в България.

– Понеже споменахте България – при нас бяхте в два отбора – Левски и Литекс. Следите ли какво се случва?

– Е, как не. Следя всички отбори, които съм тренирал – къде се намират в класирането, какво се случва с тях. За Литекс знам, че е първи в Трета лига. Най-вероятно ще влезе във Втора. Имам контакт с Гриша, той е мой приятел. Що се отнася до Левски, трябва да ви кажа, че си тръгнах, защото предвидих какво ще се случи. Не съм страхливец, не съм се изплашил, но не исках да отговарям за нещо, за което не съм виновен. Ние изиграхме немалко добри мачове, при това нападателно. Но често журналистите ме критикуваха, а също и хора, с които работя. Критикуваха ме за мачове, в които побеждавахме. Като при 1:0 в Пловдив срещу  домакинстващия там тогава Локомотив (Горна Оряховица). Беше дъждовно, цял мач стоях прав. Най-накрая бихме с автогол. Сашо Александров, десния защитник, центрира и те си вкараха. Спечелихме три точки. После имаше критики. Не мисля, че бяха основателни, защото всеки може да победи всеки. Има много примери, в които големи отбори падат. Левски имаше солиден тим. Не беше лош, но не беше и върхът. Виждате и сами, че качеството не е това, което трябва да е в Левски. Ще ви дам пример. Преди години, когато имах в отбора Гонзо, Пажин и други играчи като тях, имахме наистина класен състав. Това беше отбор, който можеше да играе равностойно с Милан. Играхме например с Ювентус. Водехме с 1:0, вкарахме редовен втори гол, но съдията го отмени. Тогава техният треньор вкара в игра Зинедин Зидан, който даде пас на Ковачевич за 1:1 и мачът свърши. Не загубихме от великия Ювентус в реванша. Левски по времето на Владимир Грашнов беше Левски. Не искам да критикувам или упреквам някого, но сега нещата не са каквито трябва да са. Необходими са промени. Знам, че директор сега е Боримиров. Лично аз го ценя и уважавам много. Той е страхотен човек и с него виждам по-добро бъдеще за Левски. Искам да кажа и още нещо. Играхме с ЦСКА. Поведохме с 1:0 след грешка в защитата на ЦСКА. Не бях доволен от играта ни в този мач, но поведохме и всичко беше в ръцете ни. Стигна се до дузпа, няма смисъл сега да обсъждаме имаше ли я или не. Не това е въпросът в момента. Завършихме 1:1 като ЦСКА беше домакин. И това беше мач ЦСКА – Левски. Можеше да победим, но можеше и да загубим. И пак доживях критики. И като събрах и умножих всичко, разбрах, че ще е много тежко и в един момент аз ще изляза единственият виновен. И останалите ще си измият ръцете с мен и ще продължат да работят. Затова взех решение, което според мен щеше да се окаже добро за бъдещето на Левски.

– Имаме само един въпрос по темата. Защо беше тази декларация преди мача с Берое? Можете ли сега да кажете?

– Два пъти преди това бях подавал оставка. Вторият път беше преди мача с ЦСКА. Всички си мислеха, че го правя умишлено, заради Гриша Ганчев, който е мой приятел и за който работих в Литекс. Исках да им докажа, че не е така. Да, Гриша Ганчев ми е приятел, но аз обичам победите. Искам да побеждавам. И не само него, а всеки един отбор. Когато подадох втория път оставка, г-н Спас Русев дойде при мен и много коректно ми каза да остана и за мача с ЦСКА. И след това отново дадох оставка. Четвъртък или петък. Казаха ми: „Чакай“. И така дойде денят преди мача с Берое. Да кажем, ако сме играли в събота, то в петък вечерта казах: „Не мога да водя този мач“. Присъствах на стадиона, гледах двубоя в съблекалнята. Бях много щастлив, че спечелихме. През цялото време бях с играчите – бях в съблекалнята с тях, бях на последната тренировка. Само дето не седнах на пейката. Заедно спечелихме този мач. Обвиняваха ме някои, които не поискаха да поемат отговорността. Изкараха че аз, а не те са виновни.

– Казахте, че атмосферата в Левски е лоша. Кой всъщност я трови, защо нещата вървят надолу?

– Разговарях с шефовете, с хората, които ръководят клуба. Те са наясно, че в клуба атмосферата не е здрава. Трябва да се промени нещо. Не знам дали липсва воля или смелост някой да промени нещо, за да тръгнат нещата към по-добро. Големи клубове като Звезда, като Левски и ЦСКА влизат в криза, но един ден излизат от нея. Всичко е въпрос на решения. Ръководството на клуба е основата за състоянието на клуба. Важен е човекът, който води клуба. Той е този, който го води нагоре или го спуска надолу. Няма спор.

– А вие, г-н Петрович, със сигурност знаете ли кой е собственикът на Левски?

– Както се пише, е г-н Русев. Но се замислям как трябва да са нещата. Собственикът на Левски трябва да удари по масата и да каже: „Така не може“. Той е фин човек, истински господин, възпитан и прочие. Може би го няма убеждението, че той е отговорен за клуба. Не се държи по този начин. Ако аз бях на негово място и бях собственик, бих ударил по масата и ще кажа: „Левски трябва да функционира така и така, както аз кажа!“. А не както казват някои други. Някой журналист, или треньор. Аз обаче не мога да отправям критики към него. Много го уважавам. Той е културен и добър човек.

– И този добър човек, вместо да удари по масата, подари на феновете акциите си и си тръгна. После зави на 180 градуса и остана. Това нормално ли е според вас?

– Не знам какво точно се е случило, не съм запознат. Но пак става въпрос за онова, което вече казах. Той е човек, който не е бил във футболния бизнес. Тук има и друго – феновете имат акции. Мисля, че не е редно клуб с такива традиции и история, да стигне до ситуация, в която феновете да му помагат. Това е странно. Левски трябва да е силен клуб, с хора в ръководството, които знаят какво искат и които са способни. Знаем, че е много тежко да се бориш с Лудогорец. Тук дилема няма. Те взимат играчи за по милион, два, три милиона евро. Собственикът на Лудогорец е реално и собственик на футбола в България. Има си и телевизия, той прави програмата. Има си всичко, има и най-добрите играчи. Знаете в какво състояние е Левски, знаете какво се случи на ЦСКА. И при това положение няма как останалите отбори да си съперничат с Лудогорец.

– Да, но за вас казват, че с всеки отбор можете да направите равен мач дори на Реал и Барса. С тактиката на Люпко Петрович.

– Благодаря за комплимента. Щом си дойдохме на темата, ще ви кажа нещо. Собственикът на ЦСКА Гриша Ганчев ми каза след мача: „Мамка му, знаех че ще чакаш да направим някоя грешка и въпреки двата стопера, ще вкараш гол!“ И това се случи.

– Вие познавате добре Гриша Ганчев. Ще върне ли старата слава на ЦСКА?

– В един момент г-н Гриша Ганчев ме попита: „Чичо, как мислиш – мога ли да направя нещо с Литекс в Европа?“ Казах му: „Не можеш, но с ЦСКА може.“ Решаваща е величината на клуба. Не може отбор с две хиляди зрители да играе в Европа и да постига добри резултати. Но клуб с 30 000 – 50 000 на стадиона, с история като тази на ЦСКА, може. И да, може да се случи бавно, но ще се случи. Обичам да казвам, че който е бил голям, пак ще бъде голям. Въпросът е кога ще успее да се преустрои и да се организира. Кога ще поиска да стане отново голям. Сигурен съм, че и ЦСКА, и Левски отново ще бъдат онези силни клубове, които са били.

– Ако ви покани Гриша Ганчев, може ли да поемете ЦСКА?

– О, Боже. Може би не е моментът. Не би било добре. Нито за мен, нито за г-н Ганчев. Треньорът в момента е добър и направи прилични резултати. Особено в сравнение с румънския треньор, който на практика не направи нищо. Отговорих ви честно. За мен би било чест Гриша Ганчев да ме покани, но си имам договор във Виетнам. Иначе съм фен и на него, и на Левски. На всички отбори, които съм тренирал.

– Феновете на Левски няма да харесат това. Те не обичат както вие, така и Наско Сираков да сте в близки отношения с човек от врага. С Гриша Ганчев имаме предвид.

– Това е голяма грешка. Човек като Наско Сираков, с когото съм работил две-три години, и който сега е приятел с Ганчев, е страхотна личност. Познава отлично футбола. Щета е, че не е в Левски. Той би намерил пътя нагоре. Познава футбола, познава селекцията, познава всичко. За мен е удоволствие да седя с него и да говорим за футбола, защото той е почтен човек. Говори това, което мисли. Още един път казвам: „Щета е, че не е в Левски.“ Хайде, да не казвам ЦСКА, защото там не може, не е редно.  Знаете по какви причини. Същото е като със Звезда и Партизан. Питали са ме дали не искам в ЦСКА. Казвам: „Замълчете. Бил съм в Звезда, не мога в Партизан. Бил съм в Левски, как ще ида в ЦСКА?“ Имам много приятели в Сърбия, но повече имам в България. Имам и левскари, и от Литекс, от ЦСКА, неутрални, всякакви. В началото казах, но не знам дали си спомняте: „Обичам България“. Едва чакам да дойда в България, да се видим и да излезем с Наско Сираков, да изпием две-три ракии, да говорим за футбол. От такъв човек дори аз като треньор мога да извлека позитивни мисли.

– Г-н Петрович, сега ще ви върнем назад към голямото ви постижение. 29 май 1991 година, стадио „Сан Никола“ в Бари. Как се случи тази магическа победа над Марсилия, донесла ви европейската клубна титла?

– Звезда имаше класен отбор, бяхме силни. До финала нямахме загубен мач. В един момент се случи следното: отстранихме Байерн в два мача на полуфинала и всички полетяхме в небесата – играчи, фенове и държавата дори. И това потупване по раменете на играчите… На тренировките видях, че те не са същите, че аз съм там, а те не. Стигна се до спад в играта. Видях това на мач от първенството и затова отидохме на лагер. Пет-шест дни в Златибор, а после и 5-6 дни в Бари, за да успея да ги вдигна. Донякъде успях, но не съвсем. Реших, че не можем да играем като досега, а трябва нещо да променим, да обърнем повече внимание на тактиката. Да се отдръпнем назад, ако искаме да удържим нападателя им …

–  Папен.

–  Да, благодаря, Папен. Той беше бърз като куршум. Беше вкарал три гола в полуфинала срещу Спартак. Имаха Уодъл, Абеди Пеле, Мозер – най-добрият стопер, Жермен… Всички бяха френски национали. Запитах се: „Какво искаме? Да играем красиво или да победим?“ И отговора го знаете – стигнахме до дузпите. Не играхме добре, но не позволихме и на съперника да играе добре. Преди финала един журналист ме попита готови ли сме за тези 90 минути, а аз му казах: „Да, готови сме и за 120.“ Бяхме се подготвили за този стил на игра. И успяхме. Разбира се, във футбола трябва и късмет. Няма ли го, няма и успехи. Факторът късмет е много важен, но него трябва и да си го заслужиш. След мача попитаха Деян Савичевич: „Деяне, все пак имахме и малко късмет?“ А той им отговори така: „Да, имахме. Но трябва да си заслужиш късмета.“ Ние бяхме отбор, който се жертва в името на успеха. Не обръщахме внимание нито каква е наградата, нито колко са парите. Нищо такова не ни интересуваше. Целта ни беше да изкачим този връх. Казахме си: „Дайте да видим какво можем да направим.“

– Така ни каза и Дарко Панчев в „Код спорт“. Каза го много кратко: „Люпко разбра като елиминирахме Байерн, че ние постигнахме емоционалния връх. И той ни каза: „В този мач ние няма да правим спектакъл, ние ще играем за купата.“

– Браво, не знаех за това изказване на Дарко Панчев.

– И допълни: „Друг шанс може и да нямаме. Ще играем за купата.“

– Няма друг шанс.

– Ще дочака ли България треньор в топ 5 на първенствата?

– Ако говорим за български треньори, не можем да не споменем човекът, който стана четвърти в света – Димитър Пенев. Системата 4-4-2 също. Той е човек, който заслужава всичките си похвали. Пращам му поздрави. Той ходи по мачове и до днес. Беше много добър треньор. По-късно се появи и младият Стоилов, много добър треньор. Димитър Димитров – Херо. Моят приятел Гошо Дерменджиев, който води Лудогорец. Той има най-добрите играчи, най-добрият отбор. А най-тежко е, когато имаш най-добрите играчи, които имат високо самочувствие. И го имат с право. Но е тежко да им бъдеш треньор. Той обаче успя. Дойде един португалец, не успя. Дойде друг – и той не успя. Но Дерменджиев успя. Три пъти. Влезе в групите на Шампионската лига, така че заслужава само похвали. Не бива да бъде подценяван.

– А кой играч ви харесваше най-много от златното поколение на България?

– Знаете ли какво? Имаше много силни играчи – и тези, които тичаха, и тези, които вкарваха, и тези, които работеха. Но все пак трябва да отлича Стоичков, Сираков, онзи…

– Двата славни халфа. Лечков или Балъков?

– И единият, и другият. За по-сигурно. И Лечков, и Балъков бяха големи играчи. И Сираков, и Стоичков. В този момент… Ще кажа нещо за първи път. Мисля, че България можеше да направи и по-добър резултат. Чак и финал да играе. Говорил съм с Наско. Той ми каза: „Малко ни липсваше. Малко ни липсваше да сме на финал.“

– Г-н Петрович, всичко има край. Този разговор е изключително приятен, но дойде време за последния въпрос. За какво мечтае Люпко Петрович на 70 години? Останаха ли му мечти?

– Нека го погледнем по този начин. Самият аз съм правил грешки в треньорската си кариера. Имах обаче способностите и качествата не да бъда само веднъж първи в Европа, а да постигна в генерален план доста по-добри резултати от тези, които постигнах. В кариерата си съм минал през много неща. Ако трябва да си пожелая нещо, ще си пожелая да ми си случат същите тези неща. На 15 май направих 70 години. Подготвям автобиография, която ще се казва „Люпко, човекът футбол“ или „Люпко – лицето на футбола“.

– Сръбски ли е авторът?

– Да, сръбски е. Искам да оставя нещо за историята, защото не зная колко още ще ме има. Ще я подаря на  историята, на хората, на приятелите. Ще поканя на промоцията и в Белград и приятелите си от България. Ще оставя книгата на моите внуци. Това е нещо, с което човек трябва да е доволен.

– А ние ви благодарим много за този разговор. Пожелаваме ви още успехи в бъдеще и все така да сте усмихнат.

–  Поздравявам всички зрители на вашата телевизия и се надявам, че ще са доволни, защото бях искрен.

КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+