Стилиян Петров: Рецептата за оцеляване е търпение, разбирателство и подкрепа

- Благодаря, добре. Затворен вкъщи със семейството. Няма какво друго да направиш.

- Какво правиш по цял ден?

- В съвременния свят трудно може да се говори за пълна изолация със средствата за комуникации, с които разполагаме. Работя по няколко проекта и най-вече прекарвам време със семейството си.

- Ти вече преживя една изолация за около година и половина. Кога е по-тежко?

- И двете са тежки. Аз мисля, че доста хора не разбират думите изолация и карантина. Това са две много различни неща. Изолацията е доста по-сложна. Много хора не са се сблъсквали с това да се изолираш през XXI век. Това е нещо ново за човечеството. Но не и за нас, ние преминахме през една друга битка, в която изолацията бе най-важното нещо, за да оцелея. Трябваше да избягвам всички останали, дори най-близките. Да седя постоянно вкъщи. Заради това за мен и моето семейство ситуацията не е нищо ново. Но останалите не са попадали в такава. Заради това е трудно да се адаптират, особено младите.

- Оптимист ли си?

- Разбира се. Всички трябва да сме оптимисти. Трябва да се справим. Вижда се доста паника по света, вижда се как политиците се опитват да внесат спокойствие във всеки един сектор на живота. Но това е много трудно. Защото, както казах, това е нещо абсолютно ново и непознато за всички нас. За мен по-важният въпрос е какви изводи ще си направим от ситуацията и как ще продължим напред.

- А какви изводи трябва да си направим?

- Може би това интервю няма да ни стигне за отговор на този въпрос. Най-важното според мен е да преценим дали може да продължим да живеем по същия начин. Сега всеки си задава въпроса дали сме го очаквали. Подсъзнателно със сигурност. Вижте само проблема с глобалното затопляне. Предупреждаваха ни, но никой не вземаше мерки. И дойде тази пандемия. Сигурно тя ни е за урок, който трябва да научим. Ще продължим да живеем. Но може би трябва да сме по-единни, да се вслушваме един друг, да се разбираме, да се грижим повече за останалите. Защото тази криза показа, че няма цвят, няма мирис, не дели хората на бедни и богати. Засяга всички. И трябва да се помисли дали може да продължим да живеем по начина, по който го правехме до момента. Ще се променят много неща. Ще преоткрием дигиталните връзки. Общуването с най-близките. Ще обърнем внимание на всички малки детайли, за които все не ни е стигало времето. Ще обърнем внимание на света, в който искаме да живеем. Да го направим по-добър. Ако наистина постигнем това, то ще сме готови за още удари.

- Как виждаш разликата в ситуацията във Великобритания и България?

- В България се действа много по-бързо, много по-навременно. Видя се, че искаме да овладеем ситуацията много по-бързо. Във Великобритания смятаха да се справят по друг начин, който се оказа грешен, и сега е много по-трудно да се овладеят нещата. Но се надявам, че в най-скоро време ще има добри новини и тук. Тази пандемия сигурно трябва да е за урок, който ще се наложи да научим.

- Какъв съвет би дал на хората, които за първи път попадат в социална изолация?

- Една такава изолация от приятели и близки може да доведе до много проблеми. Особено от психическо естество. Да си затворен в едно малко пространство за дълго време, е много трудно. На първо място, е търпението, то е най-важното. Търпение и разбирателство. Трябва да сме търпеливи и към тези, които вземат тези решения, защото са за доброто на всички нас. И трябва да ги разберем, защото и те се сблъскват с това за първи път. И не на последно място е подкрепата. Без нея няма как да се справиш. Аз нямаше да се справя, ако не беше подкрепата на семейството, приятелите. Тя е много важна. Ако не беше тази безрезервна подкрепа, аз нямаше да се справя с болестта и всички трудности.

- Ти имаш и фондация, която помага точно на болни. Търсят ли ви много хора?

- Доста трудно се работи в такава ситуация. Все пак този коронавирус атакува първо хора със здравословни проблеми. С ракови заболявания, левкемия, сърдечни проблеми, проблеми с белите дробове. Те са рисковата група. Но това е 30-40 процента от населението на света. Представяте ли си колко е голяма тази рискова група? Получаваме доста запитвания как да се предпазват хората, какво означава изолацията, как да се справят с изолацията. В такива моменти дори финансовата страна е малко на заден план. Търси се повече подкрепа на психическа основа. Търсят се съвети. Стараем се със съпругата ми да отговорим на всички.

- Идват ли такива въпроси и от България?

- Да, разбира се.

- А как се справи семейството ти в сегашната ситуация?

- Предприехме малко по-различен подход от англичаните. Спряхме децата от училище и вече повече от 2 седмици сме в изолация. И сега се видя, че сме направили правилната стъпка.

- А вашите как се справят?

- И те са вкъщи в Монтана. Баща ми е с различно виждане. Той е от по-старата школа. Според него това е просто един вирус и се създава излишна паника. Но сега виждам, че спазва правилата, не излиза. Пред телевизора е всеки ден. Обажда се и ми говори само глупости. (Смее се.)

- За какво си говорихте последно?

- Повечето разговори вече минават само за внуците. Как работя с тях. Какви тренировки им правя. Повече футболно беше.

- Значи Стилиян и Кристиан продължават да тренират.

- Да, няма спирка. Опитват се да хитруват, но не успяват. Забравят, че аз съм минал по същия път. Зная им всички номера. Да видят лесно ли ми е било на мен.

- Стилиян беше вратар, а сега?

- Сега вече е нападател. Всички искат да вкарват голове. Кристиан е халф, малко тип Дженаро Гатузо. Влиза здраво.

- Или като татко си?
- Да. Ако има същата непримиримост като татко си, може и да стане футболист.

- Баща му също не влизаше леко в единоборствата.

- Но в рамките на допустимото. С лек жълт, но никога червен картон. (Смее се.)

- Колко червени картона имаше в кариерата?

- За съжаление вече станаха два. Единия всички го знаят - на европейското първенство, когато нападнах съдията. Другият сложи край на футболната ми кариера. Тук в аматьорските лиги има и временно отстраняване за 10 минути. На един мач ме пратиха на скамейката за наказаните. Директно си тръгнах. И това бе последното ми появяване на голям терен.

- В момента върви спор дали ще завършат футболните първенства, дали трябва да продължат и по какъв начин. Какво е твоето мнение?

- На всички ни се иска футболът да продължи. Спортът е едно от нещата, които радват и обединяват хората. Футболът предлага 90 или 120 минути, през които може да забравиш всичките си проблеми и грижи. Отиваш на стадиона да се забавляваш, да преживееш нещо хубаво, да вдигнеш адреналина. Това в обикновения живот липсва. Спортът е изключително важен фактор. Да, трябва да продължи, но не смятам, че точно това трябва да стои на дневен ред. Надявам се, че не всичко ще бъде анулирано. Спортът ще продължи след кризата. Не трябва да забравяме, че той има голямо влияние в обществото. И много ще зависи от взетото решение.

- Да, но при това положение, ако се приемат сегашните класирания, “Астън Вила” изпада.

- Да, за съжаление е така. Проблемът е доста сериозен, защото отборите не са с еднакъв брой изиграни мачове. Хората, които ръководят световния футбол, са поставени в много трудна ситуация и ще трябва да се вземат много трудни и важни решения. От друга страна, “Селтик” е първи в класирането. Значи съм 50 на 50. (Смее се.) Най-важното според мен е да се вземе едно решение за всички. Което да се спазва. Да, ще има загуби. Ще се загубят много пари. Но спортната индустрия ще се възстанови, защото е нужна на хората.

- Как се развива твоето обучение?

- Вече завърших магистратурата по спортен мениджмънт към УЕФА след 2 г. и половина. В момента вече трябваше да съм завършил миналия месец и за лиценз “Про”, но поради стеклите се обстоятелства отмениха всичко. И сега чакам да завърша онлайн.

- Преди да спре футболът, гледаше ли български мачове?

- Аз гледам футбол всеки ден. Той е в кръвта ми. Аз съм израснал с него, обичам го. И това е неразделна част от моя живот. Гледам го всеки ден, чета всеки ден, интересувам се всеки ден. Както всеки един бивш спортист.

- Прости ли на Роберто ди Матео (треньор на “Астън Вила” след излекуването - б. а.), че не ти даде шанс да се простиш с футбола по начина, по който искаше?

- Това е минало. Да, тогава ми беше много тежко. Беше голямото ми желание да се простя с играта и да благодаря на футбола за това, което ми е дал. Да може Кристиан да ме види поне веднъж на терена. Заради това дадох всичко от себе си. Но не съм злопаметен. Опитах се да разбера мотивите за неговото решение. Вече имам други мечти и цели в живота. Всичко онова си остана в миналото.

- Какво ти е мнението за българското първенство?

- По принцип гледам много български мачове. Имам си българска телевизия у дома. Гледам ги с интерес. Не трябва да се забравя, че много от треньорите в първенството са бивши колеги, съотборници, приятели. И много се радвам, че някои от тях се справят много добре. Други изпитват трудности, но се борят да изградят своя имидж и профил като треньори или ръководители. Има много интересни мачове, но и много скучни. Повече са скучните, за съжаление.

- А какво ти беше интересно?

- Да видя начина на игра. Реакцията на треньорите, когато не върви играта. Промяната на тактическата постройка,анализа след мачове. Виждам, че се вземат чуждестранни футболисти, които не са на нивото и с качеството на българските. За съжаление, се вижда, че тачим повече тях, отколкото родните. Много ми е интересно, когато прочета някъде, че даден отбор не иска да плати определена сума за българин, а след това отива и дава повече пари за чужденец от долните нива на други първенства. Което е обидно, но явно така са избрали отборите в България да водят своята политика.

- А родния “Монтана” кога го гледа за последно?

- Техните мачове ги гледам с огромен интерес. И не мога да си обясня точно какво се цели. Виждам, че има огромно текучество на футболисти, липсват юношите. И ми е интересно. Какво въобще става в клуба? Много ми е интересно и се надявам един ден може би да разбера какво се случва. Клуб като “Монтана” трябва да изгражда таланти, а не да има текучество на футболисти по 10-12 на сезон. Това ми показва, че нямат визия и план за бъдещето. Много ме боли, че от доста години няма футболист от школата на “Монтана”, който да играе в професионалния футбол на България, а в същото време са минали над 200 футболисти през клуба в последните 10 г. Интересно.

- В тази ситуация не е ясно дали ще има и конгрес на БФС. Някои искат и ти да се включиш в надпреварата за президентския пост. Реши ли, или още е рано?

- (Следва продължителен смях.) Това само може да ме радва и да ме прави горд, че моето име се спряга за една такава позиция. Но реално погледнато, аз съм така устроен, че като се захвана с една работа, искам да я върша по най-добрия начин. Не трябва да се забравя, че съм извън България повече от 20 години. Загубих много от връзките си в България. Аз съм повече страничен наблюдател, отколкото да съм в кухнята на нещата. Мисля, че човекът, който трябва да поеме този пост, трябва да е в България, да е с име. И най-вече да е независим. В момента се спрягат доста хора, които и сега са в БФС. Така промяна няма как да се получи. Трябва да я искаш, да си независим, да си способен да си направиш независим и работоспособен екип, който да устои на натиска. Защото той съществува. Съдии, треньори. Трябва екип, който да работи за каузата и доброто на българския футбол. Да го промотира по най-добрия начин. Защото в момента имиджът и реномето на българския футбол са наранени.

- Ще споменеш ли име?

- Не е важно името. Трябва да имаш добре подготвен екип. Екип, които е готов да следва и защитава интересите на българския футбол. Никой не излиза с конкретна визия, философия, план и с добре сформиран екип. Както става по цял свят. И тогава вече нека всеки един клуб, който си дава гласа, да разгледа и прецени опциите си и тогава да даде своя глас. Но да излязат с конкретна визия. С конкретни промени. Да обяснят как ще ги постигнат, по какъв начин, какво ще променят. Това са важни неща. Една такава организация много трудно се променя. Но след като хората искат нещо да се промени, значи има защо. Иска се промяна, когато нещо не върви. Когато всичко е наред, не се иска промяна.

- Как виждаш шансовете на националния отбор за европейското?

- Като бивш футболист и настоящ фен ще се радвам националния отбор да се класира. Дори и чрез тези плейофи. Защото сме си заслужили участието в тях. Единственото, което ме притеснява, е, че слушам треньори, специалисти, че нямаме таланти, нямаме качество. Аз не видях един ръководител нито от БФС, нито от треньорите, нито от медиите, ясно да заяви, че ние имаме таланти. Но не сме намерили правилната формула как да ги използваме и да извлечем най-доброто от тях. Всеки казва, че националният отбор нямал заряд, няма желание. Тогава да се вземат играчи, на които не трябва да им се напомня това. Ще се вземат играчи, които, като облекат националната фланелка да са горди, да не им обясняваш, че трябва да играят със заряд, със сърце. Това не трябва да стои на дневен ред. Треньорът и ръководството на БФС трябва да показват правилния път и посока на тези момчета. Има нещо, което не мога да си обясня. Уж нямаме таланти, а не ги търсим. В Шотландия играе едно момче, което има 12 гола от началото на сезона. Защо той не получава повиквателна?

- Но ето, че Индиана Василев, който дебютира за “Астън Вила”, отказа повиквателната.

- Когато имаш такъв играч като Инди, трябва да си направил пътека до Бирмингам. Както и за много други таланти. На ниво президент на БФС. Много от тези момчета са опитали вече от истинския футбол и ще бъдат само от полза за развитието на българския футбол.

- Ти как се почувства, когато за първи път те извикаха в националния отбор? За да изиграеш 106 мача за него.

- Винаги съм го казвал, че това е най-важният момент в моята кариера. Преди това минах през всички юношески гарнитури. Но първата ми повиквателна при мъжете ме изпълни с гордост. Даде ми стимул, че мога да успея. Че мога да бъда като моите идоли. Защото като бях малък, имах перфектните идоли. Някои от тях и в момента са в БФС, или бяха там. Като започнеш с Христо Стоичков, Емил Костадинов, Красимир Балъков, Наско Сираков, Емил Кременлиев, Любо Пенев. Това са хора, на които исках да приличам, да бъда като тях. Да не забравяме, че тогава Христо Стоичков играеше в “Барселона”. Костадинов беше в “Байерн”, Любо беше в Испания, да не ги изброявам всичките. Исках да съм като тях, да постигна това, което те са постигнали. Да радвам хората така, както те радваха всички нас. Сега може би и това е проблем. Българските футболисти нямат български идоли. Тогава всички трябва да поемем отговорността. И ние като бивши футболисти, както ръководство на футбола, като медии. Че повече пишем и тачим чуждото, отколкото нашето.

- Кой ти каза, че вече си национал?

- Първо ми намекна Стойчо Младенов. Той беше помощник в националния и водеше младежите. И Димитър Димитров-Херо го питал за мен. А иначе ми каза администраторът на ЦСКА. Седяхме на стълбите на Панчарево с Томаш и Кючуков и дойде новината. Бях много развълнуван, щастлив и объркан.

- Но за сметка на това вече си бил с мобифон. И си привлякъл вниманието на Бербатов, както написа в книгата си.

- О, да. Една огромна черна “Нокия”. Купих я с първата си премия от мача с “Нефтохимик”. По това време вече всички в отбора имаха. Не исках да изоставам.

- Но днес като че ли наистина липсва хъс у младите футболисти.

- Това е проблем на част и от треньорите. Те трябва да запалят искрата, но също така и да я поддържат за дълъг период. Просто няма как да повярвам, че изведнъж талантите ни са секнали. Но ако забелязваш, през последните години точно в детско-юношеския футбол се въртят едни и същи хора на национално и клубно ниво. И нямат никакви успехи. Но са там. Това навежда на мисълта, че всъщност те са поставени на поста заради нещо друго. Не искам да спекулирам, защото нямам доказателства. Но няма как да липсват успехите и да се въртиш в един и същи кръг. Треньорът е този, който пали децата. Знаеш ли каква война беше, за да спечеля първата си бутилка лимонада от треньора си Сашо Гигов. Една зелена, правеха ги в гаражите. Нищо, че по-големите ми я изпиха след това, защото бях с 2 години по-малък от тях.

- Да, Сашо ми се е оплаквал от свирепия ти нрав. Как си сядал върху топката, как си му скочил, че не искал да те пусне срещу доста по-големи и накрая си вкарал два гола.

- (Бурен смях.) Съчувствам му, знам, че не бях лесен характер. Но съм благодарен на всеки мой треньор през цялата ми кариера. От всеки съм взел по нещо. Всеки един е допринесъл за моето развитие като спортист и човек най-вече.

- В България липсват и терени за младите.

- Да не би пък ние да сме имали? Питай Сашо по какви поляни сме играели - неокосени, тревата до кръста. Но играехме. Искахме да станем футболисти. Това е простата истина. Когато имаш цел в живота, трябва да я гониш. И това се отнася до всяка една сфера.