Валентин Михов е роден в София и играе в детско-юношеските формации на ЦСКА, после като студент във Висшия финансово-стопански институт в Свищов е играч на местния „Академик", с който успява да влезе в „А" футболна група. Завършва и международни икономически отношения в VHCC. През 1993 г. става президент на БФС и изпълнява тази длъжност до 1994 г. Докато той е начело на БФС, българският национален отбор по футбол достига най-големия си успех - победа срещу Франция през 1993 г. Президент е на ЦСКА и на Професионалната футболна лига. Валентин Михов даде интервю прд „България днес”, в което говори за ситуацията в българския футбол и последните мачове на националния отбор.
- Г-н Михов, вие сте сериозен футболен експерт. Оценката ви за последните два мача на националния отбор каква е?
- Говоря от свое име, а не като член на Изпълком, на структури. Има време тези неща да ги разискваме.
- Треньорът Краси Балъков вече спечели критики, основателно ли е?
- За два мача не можем да говорим, да даваме оценки. Който и да е, за толкова кратко време не може да покаже потенциала си.
- Как ви се видя отборът, как играе в последните мачове и как беше преди?
- Аз не давам такива оценки, важни са резултатите. Не са такива, каквито очаквахме. Явно си има причини за това. Мога да ви кажа защо навремето имаше футбол у нас - защото имаше кой да подготвя футболисти. Имаше центрове, обръщаше се внимание на всеки един млад талант, работеше се индивидуално. Треньорите бяха и педагози, и психолози, и възпитатели, обръщаха внимание на всеки един проблем на детето, на юношата. Аз съм израснал така, но сега е различно и не бива да вървим назад. Всички се връщат към поколението на „четвъртите в света" - Христо Стоичков, Наско Сираков, Емил Костадинов и другите, но ако ги питате, всички от тях ще кажат, че любимият им треньор е този от детските години. Не искам да критикувам, но сега тези хора ги нямаме. Ако са останали двама-трима, които обръщат внимание на детайлите, както в играта, тактиката, психиката и другите неща. Ще страдаме, ако не върнем нещата както бяха от времената на „златното поколение", че и преди това. Треньорите, които обръщат внимание на детайлите. Имаше училищни първенства, по региони и райони, но те бълваха състезатели за младежкия, юношеския футбол.
- Бяхте президент на БФС, но и дълго време на Професионалната футболна лига. Говорим за детско-юношеския футбол, какво може да се направи в тази насока?
- Това си е задължение на футболните президенти. Аз като президент на ПФЛ помагах заедно с екипа ми. Но това е сдружение на президентите на клубове, те решават какво правят. Докато бях президент на ПФЛ, се съобразявах с мнението на клубните президенти.
- Промени се формата на първенството, добро ли е това?
- Обсъждано е с ръководствата на футболните клубове и щом са се съгласили...
- Някои смятат, че има тенденция - едни футболисти не се викат, за да се фаворизират други?
- Треньорът решава, той носи отговорност. Трябва да се викат в националния отбор само най-добрите. Но всички трябва да знаят какво е лъвът на фланелката.
- Какво според вас се промени в последния четвърт век в българския футбол?
- От България вече не се търсят футболисти. Тогава отиваха навън сериозни играчи. Научиха манталитета и станаха големи имена. Говоря за Христо Стоичков, Краси Балъков, Любо Пенев, Данчо Лечков, Димитър Бербатов и други. Връщам се малко, но тези футболисти бяха научени от треньорите си да имат възпитанието, желанието за битката на терена. Сега сме в Европа, но не сме европейци във футбола. Тогава имахме големи личности, големи характери. Тези момчета бяха възпитани, научени от хора на ценности, да бъдат хора, не просто да ритат топка. Сега тези неща са забравени. Тогава те, идвайки в националния отбор, се показваха като големи личности.
- Говорите за възпитанието...
- Когато аз бях футболист, това беше първото. Да получиш картон беше немислимо, нечестна игра. Треньорът ни говореше много по време на тренировка, преди мача, но за футбола. Сега се гледа само успехът. Така е дори при децата. Но ако не ги научиш на тактиката, на стратегията, на манталитет, как ще дойде успехът? Това е първата скорост. Но да не говоря за миналото, защото нещата днес са променени.
- А бъдещето?
- Оптимист съм. Ето премиерът говори, че се финансира изграждането, ремонтирането стадионите, базите. Не му правя реклама, нито на спортния министър. Но не само държавата може да се справи.
- Държавата помага, но това ли е решението?
- Не, аз не сам привърженик на това.Трябва да се произвежда. Трябва клубовете да деца, школи. Само там е истината. Бих искал във всеки отбор да играят по четири-пет техни възпитаници, независимо дали с червени, сини, жълти или раирани фланелки.
- Говорим и за жалката загуба от тима на Косово и причините за нея?
- Трябва да се замислим защо другите вървят напред, а ние се връщаме назад. Трябва да се направи сериозен анализ.
- Кой трябва да направи този анализ?
- Треньори, футболисти. Каквото зависи от ръководителите, те го правят. Осигурили са всички условия.
- Вие, футболните босове, не може ли да седнете и да решите нещата?
- Това ми звучи като „кръгла маса", а от това ми става лошо. Нужни са ръководители на две-три нива, един за мениджмънта, за рекламата, организацията.
- Реално какви шансове има националният отбор в тези квалификации?
- Трябва да бием Англия и тук, и там, което е трудно.
