Иван Цонов, един от големите ни състезатели по борба, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е европейски първенец, отвоювал общо 6 медала от континенталните шампионати в най-древния спорт. В неговата визитка има също и сребро от олимпийските игри в Сеул през 1988 година. За игрите в Южна Корея сваля 10 килограма, за да избяга от категорията на феноменалния Валентин Йорданов. И тогава немалко специалисти предричат, че организмът му няма да понесе изтощението и го очаква провал. След края на кариерата си Цонов веднага изкачи още един връх, като стана първият треньор №1 на България през новия век. Когато беше на поста старши треньор на националите по свободна борба, България ликува с отборната титла на световния шампионат в София.
- Здравей, Иване. Отмина европейското първенство в Каспийск. Ти си част от щаба в свободния стил, но не беше в Русия. Предполагам дистанционно си следил всичко?
- Да, наблюдавах първенството. Виждате какви са резултатите. Искам да взема отношение за свободната борба. Представихме се много лошо и не взехме медал може би заради смяната на поколенията. Участвахме с много дебютанти, вече изпробваме втори състав. Гледаме да участваме с най-доброто, с което разполагаме в момента, но нашият състав е подмладен и не може да се очакват големи резултати. Имаме само един опитен състезател, който е на 30 години. Разчитахме на него да вземе медал, но и той се огъна.
- Владимир Дубов?
- Да, в категория до 61 кг, която е неолимпийска.
– Смята се, че България никога няма да може да върне позициите си глобално в световния спорт. Същото явно вече важи и за борбата. Приемаш ли това мнение?
- Със смяната на поколението и с новите технологии, които влязоха във всички спортни среди ми прави впечатление, че в момента България отстъпва като цяло във всеки един спорт. Резултатите се виждат през годините. Стремим се да задържим някакво ниво в целия спорт на базата на резултатите на международната арена. Но това са единици и в индивидуални, и в колективни спортове. Специално при нас, в свободната борба, ни предстои много работа, но е много трудно да се върнем на позициите от преди 30-40 години.
- Тогава спортът наистина беше държавна политика. И в борбата например имахме по трима-четирима равностойни състезатели в една категория. Сега имаме общо трима-четирима класни борци.
- Тогава като цяло имаше вътрешна конкуренция, която беше създадена от работата в клубовете.
- Нещата ми приличат като във футбола, където бяхме четвърти в света, а сега сме четвърти в квалификационната група.
- Да, преди години имахме много добро поколение във всички спортове. Доказано е на базата на резултатите и написаната история в спорта. Но сега е много по-трудно. Действително се отделят много средства за спорта, но е много по-трудно за работа. В свободната борба идват много млади състезатели, които не са готови за големи първенства. Нямаме лидери, нямаме бойци, които да покажат това на международния тепих.
- Клубовете не произвеждат класни състезатели – това ли е проблемът?
- Ние разчитаме само на лагери с националния отбор. А в него в свободния стил са само 12 човека – това е трагично. Вкарваме млади състезатели за обиграване, но те не могат да разберат, че всяко първенство е различно и трябва да се готвят. За да получат резултат, трябва да се готвят и да мислят малко по-професионално.
– Как тогава една бивша соцстрана като Унгария, сходна по население и територия на България, успя да запази спорта си на елитно ниво?
- На този въпрос не мога да отговоря, защото нямам информация за Унгария. От последната олимпиада те имат много добри класирания в различни спортове, но може би са си запазили структурите и ръководството във всеки един вид спорт, за да имат такива резултати.
– Сега има пари за националните отбори, големи премии също, но няма кой да ги вземе…
- Да, действително е така. На нас ни предстои много работа, защото сме подмладили състава и не може за отрицателно време да направим резултат. Ще се стремим евентуално занапред да имаме резултати, но няма да са тези, които бяха преди години. Преди 20-30 години бяхме втора сила в света в борбата.
– През 2001 година, когато ти беше начело на националите, България ликува като №1 в света. Какво се промени оттогава досега?
- Може би съм имал късмет в тази година, в която като млад треньор застанах начело на националния отбор. Изпробвах за една година 40 състезатели, имаше голямо участие и от състезатели от чужди отбори, които сега също идват на подготовка в България. Тогава нашата генерация състезатели бяха готови, имаха някаква класа, а в момента младите, които вкарваме в националния тим, нямат изграден стил. Това е разликата между тогава и сега.
- Това не е ли нормален процес? В България клубовете изнемогват, а примерно в САЩ всеки колеж има отбор по борба. В Русия, в Кавказ тренировъчните зали са на по три-четири етажа. Да не говорим за Иран, където има 5 милиона картотекирани борци…
- Моето мнение е, че трябва да си променим мисленето. Трябва да работят всички клубове и треньорите в националния отбор, а не да търсим кой е виновен, че борбата отива на заден план. Трябва да се работи с перспектива, за да имаме резултати.
- Не е проблем само за борбата. Всички индивидуални спортове казват, че клубовете по страната нямат средства и не могат да се оправят.
- Действително е трудно. Разговарям с колеги, които работят в клубовете. Трудно е, защото имат подготвителни групи - деца, момчета и когато дойде време за състезание, нямат средства да ги закарат на републикански шампионат. Оттам тръгват нещата. Когато не се създаде конкуренция на републиканско първенство, е по-трудно за треньорите в националния отбор да работят с тези състезатели. А и идват технически неготови.
– Нека поговорим за твоята кариера. Не смяташ ли, че изтегли възможно най-късата клечка с това, че беше в една категория с най-техничния борец в света Валентин Йорданов?
- Не, не съжалявам за това нещо. Даже може би е било по-добре за мен, че съм попаднал в тази категория, в която е най-силният борец в света. Учил съм се от него и от мои колеги по време на лагери в националния отбор, защото влязох в тима млад, още през 1985 г. Една-две години нямаше кой да ги надвие на тренировка. Полека-лека израснах покрай тях. Когато има лидери и борци от висока класа, а един състезател иска да стигне това ниво, той копира колегата си, взима някои тънкости. Тогава треньорите работеха по-лесно, отколкото сега.
– Твърди се, че в началото на 90-те години Валентин Йорданов се отказва да участва на европейски първенства след 7 спечелени титли, за да даде шанс за изява на теб. Така ли е?
- Да, действително е така. Благодаря му за това нещо. Ние си помагахме взаимно. Когато имах възможност, участвах на подготовка за големи първенства с него. Даже преди да излезе на тепиха на олимпиадата заедно загрявахме. Помогнал ми е да постигна тези резултати. Когато тренираш с класен състезател, виждаш на какво ниво си и си уверен, излизайки на международния тепих. Спокоен си и знаеш, че ще има резултати – дали трети, втори или първи няма никакво значение.
– Ликуваш с европейската титла веднага, след като ти се дава шанс – през 1992 година в Унгария. Очакваше ли го?
- Бях добре подготвен за това състезание и резултатът го показва.
- Как успя да свалиш 10 кг в Сеул? Звучи чудовищно при положение, че си свалил от 58 кг до най-леката – 48 кг. Разкажи ни.
- Този период ми беше много труден. Два месеца преди олимпиадата в Сеул разговарях със старши треньора Янчо Патриков, лека му пръст. Каза ми да опитам в по-долна категория, защото пет години преди това се борех на 52 кг и бях световен шампион за юноши до 20 г. Трудно ми беше, защото тогава кантарът беше три дни. Две години не бях участвал при мъжете. Бях на игрите на добра воля като втори състезател. Станахме втори на отборните срещи, като надвихме Америка. Изобщо не бях свалял на 48 кг. Режимът беше адски.
- За колко време ги свали?
- За два месеца. Отделно имах преборвания в националния отбор кой ще вземе участие за олимпиадата с моя колега Мариян Недков. Той също беше много добър борец, има медали от световни и европейски шампионати. Тогава претърпя операция на крака заради менискус. Треньорите бяха взели решение да правим три борби – който вземе две, ще участва. Около месец и половина правихме контролни схватки със съдии. Аз взех двете борби и решиха аз да участвам.
- Най-критичният момент кога беше?
- До последно не знаех какво представлява залата – дали е кръгла, дали е квадратна, дали е правоъгълна. Когато свърши състезанието, видях, че залата е кръгла. Интересуваше ме тепихът и противниците. Понякога човек попада в такава криза, че не го интересува абсолютно нищо.
- Съжаляваш ли за нещо в кариерата си?
- Не.
- А реално имаше ли шанс да станеш олимпийски шампион?
- Допуснах доста грешки във финалната схватка. Може би заради младостта, защото бях на 22 години, не си направих правилно тактиката. Най-голямата ми грешка е, че не можах да загрея правилно за финалната среща. Направих загряване 13-14 минути преди да се боря и може би времето беше малко.
- От кого загуби?
- От Кобаяши (Япония) с 4:14. Накрая бях в критична ситуация и избягах от туш.
– Стигна до световния връх като треньор през 2001 година. Как се чувстваше в този период, когато България триумфира с два златни медала в София?
- Искам да благодаря на състезателите, които взеха участие на световното в София. От това поколение излязоха доста медалисти от европейски и световни първенства. Първите пет-шест месеца ми беше трудно, защото от състезател и техен колега, преминах към треньорството. Трябваше да се адаптирам, да има дистанция между състезател и треньор. След това свикнах и мисля, че нямах никакви проблеми. Сега имаме по-големи проблеми с младите състезатели, отколкото преди. Те бяха по-дисциплинирани и знаеха защо са в националния отбор.
- Защо след олимпиадата в Пекин през 2008 година реши да се оттеглиш, въпреки че България спечели общо 5 медала на тези игри, от които 4 в борбата и 2 в свободния стил?
- Бях взел решението година по-рано и бях информирал г-н Йорданов, тогавашния председател на БФ Борба. Причината е, че от 2005 година до днес моето семейство живее в Люксембург. Жена ми почна работа там, дъщеря ми учеше в европейско училище и бях принуден да направя пауза и да отида при семейството си. Съжалявам, че предните години постоянно бях на лагери с националния отбор и нямах време да им обърна внимание. Мисля, че решението бе правилно.
– Разкажи ни за Люксембург. Как попадна там?
- Една малка държава, херцогство. Първата година жена ми не беше с постоянен договор. Следващата година се яви на тестове. Тя работи в Европейската комисия като държавен служител, а там случайни хора няма. Стана през 2006 година с конкурс. Тя попадна на тази работа от една обява във вестник „Труд“. Яви се на един конкурс, който беше организиран в България. Завършила е Френска филология и знае английски като втори западен език. Извикаха я на интервю и започна работа.
- Защо не направи национален отбор по борба на Люксембург?
- Не говорех никакъв език и четири години и половина ходех на френски. Има много добри условия за изучаването на езици. Може да се запишете на английски, люксембургски, френски… Аз заложих на френския, защото в училище също го изучавах. Там люксембургският е неофициален език. Където и да попаднеш – в болница или ресторант, се говори на френски или английски. Имат федерация по борба, но те не развиват борбата. Започнаха да я развиват едва сега през последните шест месеца. Доста време не си плащаха таксите на международната федерация. Не знам каква е причината, имат си техни виждания, че спортът е за здраве. Те не търсят големи резултати, както ние. Прави ми впечатление, че имат силно колоездене. Развиват футбол, баскетбол, хандбал, волейбол. Не направих никакъв контакт с тяхната федерация. След като не искат да развиват борба, защо сам да отида да търся контакт? След 2012 година започнах в един фитнес център като инструктор по борба и работих две години и половина.
– Върна се да помагаш на треньорските щабове. Как го реши и защо не искаш да си старши треньор?
- Върнах се в България, защото виждам, че все още мога да помогна на моите колеги и състезатели в националния отбор. За мен е дълг да им помогна, защото аз съм българин. Независимо, че живея в Люксембург, не съм си сменил гражданството, а и нямам такова намерение.
- Имаш репутацията на абсолютно подреден и организиран човек. Позволяваш ли си понякога излизане „извън коловоза“?
- Не, по принцип гледам по-нормално на нещата. Аз не търся максимума от живота. Трябва да живеем съвсем нормално и да си вършим работата в нашата сфера. Моята е в треньорската работа в борбата. За мен е по-лесно да работя с национални гарнитури, отколкото с деца.
– Останаха ли ти мечти?
- Човек трябва цял живот да мечтае. Първо трябва да си постави цели и задачи, да знае какво търси и може би нещата ще се наредят.
