Шаби Алонсо е успешен навсякъде, където е бил. Не е чудно, че всички се изредиха да го хвалят, когато се оттегли. Зад гърба си остави над 800 мача, 13 значими трофея и над милиард точни подавания.
Маестрото в средата на терена, който приключи кариерата си в Байерн, даде интервю пред списание Four Four Two. "Никога не знаеш как ще се чувстваш след последния мач, защото футболът е твоят живот. Това бе решение, което обмислях. Мисля, че дойде правилният момент. Радвам се за всичко, което съм постигнал. Всеки клуб, всеки мач... Разбира се, има част от мен, която се чувства тъжна, но така или иначе всичко трябва да свърши един ден. Предпочитах да се оттегля, докато съм на върха", казва Шаби. И наистина е прав - няколко дни преди визитата на FFT неговият Байерн стана шампион на Германия за четвърти пореден път. А испанецът имаше ключова заслуга за последните три триумфа. Освен това спечели Шампионската лига с Реал Мадрид и Ливърпул преди това, а с националния отбор на Испания стана световен и европейски първенец. Но може би най-голямото му постижение е, че по някакъв странен начин успя да стане любимец на всички.
Още един играч на Байерн се отказа - Филип Лам...
- Да, беше чест да завършим рамо до рамо. Бяхме като последните две рок звезди.
Какво направи на първата сутрин, след като се оттегли от футбола?
- Какъв въпрос! Не зная, но нямах търпение да се върна вкъщи и да направя едно кръгче с мотора. В договорите на повечето професионални футболисти има забрана да карат мотори! Така че аз не съм ползвал моя нито веднъж. Честно казано, сега се стремя да правя неща, които са били невъзможни в живота на футболиста. Например цели 18 години не съм имал истински свободен уикенд със семейството. Да си играч е перфектно, но си много ограничен в това какво можеш и какво не можеш да правиш. Затова сега ще релаксираме в Сан Себастиян и Мадрид.
Като малък си прекарвал лятото в Ирландия, учейки английски. Играл си галски футбол. Имаш ли желание да се върнеш един ден?
- (Смее се.) Уау, минаха толкова много години. Може би съм забравил как се играе галски футбол (смес от баскетбол, футбол и ръгби). Но, разбира се, със сигурност бих се върнал в Ирландия. Обичам тази страна и всички нейни жители. Дали следя отбор? Не, просто играех, за да се наслаждавам с приятели.
Когато риташе на плажа в Сан Себастиян с Микел Артета, смяташе ли, че ще стигнеш толкова далеч?
- Няма шанс. Обичахме футбола, но като деца играехме всякакви спортове. Все още сме големи приятели с Артета. Никога не съм мечтал да стана футболист. Изглеждаше ми толкова невъзможно да се случи, така че дори не съм мечтал да бъда. Голям късметлия съм.
Твоят баща Перико е бил в Барселона, спечелил е две титли с Реал Сосиедад и е играл за Испания на световното през 1982-а. Брат ти Микел също бе професионалист б Сосиедад. Колко важен е футболът във вашата фамилия?
- (Смее се.) Много! Няма нужда да го казваме, че от малки с брат ми сме следвали примера на татко. Играхме всяка седмица с него, ходехме на тренировките му. Същото прави и моят син Йончу сега.
Когато бе на 18, Реал Сосиедад те даде под наем на Ейбар. Вярно ли е, че си научил новината, четейки вестника?
- Да, това е абсолютно вярно. Бях само на 18. Тъкмо дебютирах в първия отбор за Купата на краля, но формално все още ме водеха част от дубъла. Бях малък, баща ми се оправяше вместо мен. Той говори с клуба, помисли, че това е добра опция за мен и всичко се случи. Аз видях новината във вестника и веднага звъннах на тaткo. Той ме попита какво мисля, а аз му отвърнах, че е отлична идея.
В Ейбар заварих съблекалня, която бе пълна с мъже, а не момчета. Това ми помогна да разбера какво е да си футболист. После се върнах в Реал Сосиедад, а треньор бе Джон Тошак. Той се отнасяше с мен като с 28-годишен. Дръпна ме настрани и ми каза: "Слушай, ти можеш да станеш много важен за отбора, затова ще ти дам цялата отговорност да играеш своята си игра". Възползвах се от шанса и играх добре. Никога няма да забравя тази ранна помощ от Тошак. Самият отбор не бе в най-доброто си състояние, бореше се да не изпадне, но финиширахме добре -на 13-ото място през 2001/02.
На 22 вече бе в Ливърпул!
- Беше трудно да се преместя, защото Сосиедад бе моят дом.
Да поговорим за Истанбул и финала в ШЛ през 2005-а срещу Милан.
- Всичко се случи. На полувремето бе най-лошият сценарий. Трябваше да вкараме три гола на защитници като Алесандро Неста, Паоло Малдини, Яп Стам и Кафу! Някои от момчетата казаха: "Трябва да се борим". Други говореха: "Как може да сме толкова зле днес!" А останалото е история. Направихме най-невероятния обрат. Чудеса се случват във футбола.
Ти би дузпата, с която изравнихте за 3:3. Какво си помисли?
- Не знаех какво да мисля. Това бе първата ми дузпа като професионалист! Сериозно, никога преди това не бях изпълнявал дузпа. Гледах си снимките. Лицето ми бе цялото напрегнато. Беше очевидно! Ако не бе онази добавка, кариерата ми в Ливърпул щеше да бъде съвсем друга (смее се). Беше много стресиращо. Рафа Бенитес ме бе предупредил, че ще бия аз, тъй като Стивън Джерард бе изпуснал една срещу Тотнъм. Какво казах ли? Нищо. Просто трябваше да бия. Нямаше друг начин.
Как празнувахте след това?
- По всеки възможен начин, който можете да си представите (смее се). Имаше еуфория в хотела в Истанбул и в Ливърпул. Беше лудо. Не само празненствата, но и начинът, по който спечелихме. Изминаха 12 години от този мач, но все още е в паметта на всички, които бяхме там. Да спечелиш световната титла е върхът, но Шампионската лига почти се доближава до нея на второто място.
Едно от най-големите ми съжаления е, че не станахме шампиони на Англия с Ливърпул. Бяхме толкова близо през 2008/09. Смятахме, че е възможно, след като ударихме Фулъм с 1:0 с гола на Бенаюн, но на следващия ден Манчестър Юнайтед обърна Астън Вила с онова невероятно изпълнение на Федерико Македа. После към края на април ударихме с 3:1 Хъл Сити навън и аз вкарах. После, докато бяхме в самолета, Юнайтед вече падаше с 0:2 от Тотнъм.
Когато обаче кацнахме, червените дяволи бяха обърнали до 5:2. Не можехме да повярваме. Имахме страхотен гръбнак - аз, Пепе Рейна, Джейми Карагър, Хавиер Масчерано, Стивън Джерард, Фернандо Торес... Имаме незабравими спомени, феновете ни помнят. Не само Кара и Стиви, но и нас, чужденците, което ме прави много горд.
Много се говори за конфликтите ти с Рафа Бенитес, които доведоха до продажбата в Реал...
- Да, Бенитес не бе доволен, че изпуснах мач с Интер от Шампионската лига заради раждането на дъщеря ми, но нямаше напрежение между нас. Всъщност той искаше да ме продаде. И аз приех решението му. Това е. Все още съм фен на Ливърпул (напусна през 2009-а). Такъв е и синът ми. Това е част от живота ми. Веднъж червен, завинаги червен. Тази фраза е самата истина. Връзката ми с клуба е много силна. Никога няма да ме напусне. Това важи за всеки клуб, в който съм бил.
Опиши Моуриньо с една дума.
- Мотиватор. Но има нужда от умни играчи, които да изпълняват плановете му на терена. Във футбола мозъкът е по-важен от краката.
Виждаш ли се като треньор?
- Не зная още какво ще правя. Не изключвам нищо Сега имам нужда от почивка. След това все още не знам кога и къде, но ще се върна.
С кой играч най-много се наслаждаваше да бъдеш съотборник?
- Много са. Няма как да реша. Стивън Джерард, Кристиано Роналдо, Лука Модрич, Ариен Робен, Филип Лам... Всички са велики. В последните три сезона спечелих три титли с Байерн. Това бе перфектният край. Трудно можех да откажа на Пеп, след като той ме помоли да отида и да играя за неговия отбор.
Как се почувства след онзи ритник в гърдите, който ти нанесе Найджъл де Йонг (Холандия) на финала на световното през 2010-а?
- Не мислех нищо. Просто бях на земята и не знаех какво става. Болката бе убийствена. Изкарах 90 минути, все пак това бе финал на световно, но нямаше как да устискам в продълженията. Имах чувството, че тялото ми е разглобено.
