Той е Димитър Бербатов! Знаят го всички. Познават го само тези, на които сам позволи. И колкото позволи. Знаят го като първия българин, голмайстор на английската Висша лига, двугратния шампион с “Манчестър Юнайтед”, седемкратния футболист №1 на България, рекордьора по голове за националния отбор... Но той е много повече.
- Казваш, че малко хора те познават, малцина знаят за интересите ти и извън футбола. Ако ти беше журналист, какво би искал да разбереш за човек като Димитър Бербатов? Какъв въпрос би задал, ако сега беше на моето място?
- (Смее се.) Ти знаеш ли, че съм се чудил това. Защото вече живеем в такъв свят - имаш фейсбук, туитър, инстаграм, всякакви социални мрежи. И аз сам мога да си направя интервю и да си го пусна във фейсбук. В такъв свързан свят живеем вече. Направо професията ви на журналисти си е застрашена. (Смее се.) За какво ти е да те пита някой нещо? Ако искаш да си кажеш нещо, просто си го казваш. Но това е много по-развито в чужбина. Но сега направо ме уби - какъв въпрос бих си задал, какво не знаят за мен. Ами то много неща не знаят за мен, даже такива дребни неща, които те изграждат като човек и като характер. Всеки си има кусури и минуси, аз сигурно също имам, даже повече от останалите. Трябва ми дълбоко мислене какво точно бих питал, какво точно не знаят хората... Но като ме познаваш, аз не бих искал и да разкривам. Винаги ми е било странно това пълно разкриване - истинско или преправено. Да, разбирам добре, че към дадени личности има интерес. Аз също съм фен на много хора. Също съм искал автографи на много хора. “Здравейте, голям фен съм ви, може ли един автограф...” И си тръгвам. Обаче има и хора, които не знам защо си позволяват да нахлуват в личното ти пространство. Позволяват си дори директно да те прегърнат и да започнат да ти говорят уж свойски за футбол или за каквото и да е. Тези неща никога не съм ги разбирал. Трябва да има уважение, подход, да знаеш как да потърсиш контакт. Казва се обща култура. Но всеки е различен.
- Ако трябва с 3-4 думи да опишеш Димитър Бербатов на 34, кои ще са те?
- Амбициозен. Все още съм такъв, не знам дали някога изобщо ще престана да бъда. Това може да ми е и плюс, и минус. Амбициозен може би ме описва най-добре. С една дума може ли? (Смее се.) Всички други качества, които имам, хем ми пречат, хем ми помагат. Странен също ме описва по някакъв начин. Но пък винаги съм си вярвал, че по-успелите хора винаги са някак си странни. По техен си начин. Амбицията винаги ме е водила напред, но винаги съм бил и реалист. Знам какво мога, знам и какво не мога. Специално за футбола винаги съм правил неща, които знам, че мога. Ако знам, че не мога да надбягам някого, знам, че мога да го надиграя по друг начин. Това пък сигурно ме прави и хитър, умен...
- Тоест финалното ти описание за Димитър Бербатов с 4 думи е амбициозен, странен, умен, реалист?
- (Смее се.) Явно така се получава. Но като започнеш да разсъждаваш, нещата просто си излизат. Разсъжденията ми тръгнаха в посока на футбола, но и извън него тези качества също могат да ти помогнат. Но според мен е най-важно човек да има реална представа за себе си, реална оценка. И сега се връщам назад. Питаш ме какъв въпрос бих задал на себе си. Всъщност има един въпрос, който бих задал на всеки, даже съм говорил с най-близките си хора по тази тема. Имат ли хората в България реална представа за себе си? Въпросът е актуален за хората по целия свят, но аз съм българин и на мен ми е интересно да наблюдавам изявите на хората от България. Ето това ми е въпросът. И един път се ровех, четях писаници по темата за хората, за реалната представа. И стигам до Ефекта на Дънинг-Крюгер. Oтварям го. Казано е точно така, както искам да го кажа аз, но с термини, някои от които не присъстват в моя речник все още. Казано по философски начин. Дано повече хора му обърнат внимание. Аз съм си го запаметил на компютъра у нас и си го чета от време на време. Хем да ме подсеща, хем да ми показва, че има доста такива хора. Може би не трябва и да им се сърдим. Препоръчвам ти да го извадиш от уикипедия и да публикуваш точното определение, за да се запознаят повече хора с него. (Ефектът на Дънинг-Крюгер е когнитивна склонност, при която неквалифицирани индивиди страдат от илюзорно превъзходство, поради което погрешно оценяват способностите си много по-високо от средното. Тази склонност е приписвана на метакогнитивната неспособност на неквалифицирания да разпознава грешките си. И оттук произтича и неспособността да разпознаваш грешките си. Действителната компетентност, от своя страна, може да отслаби самочувствието, тъй като компетентните индивиди могат погрешно да допускат, че другите хора са носители на еквивалентно на тяхното разбиране или познание... Погрешната оценка на некомпетентните произтича от грешка относно самия себе си, докато погрешната оценка на високо компетентните произтича от грешка относно другите.)
И ако могат да го прочетат повече хора, да помислят, да се припознаят. И аз съм го правил. Човек, когато се връща назад във времето, е нормално да открива моменти, в които е имал нереална оценка за себе си. Но когато веднъж си прочел за този ефект, можеш поне да опиташ да ръководиш бъдещите си действия от мисълта за това, за да не изглеждаш като надценяващ се глупак. Но пък в същото време същите тези хора в доста случаи успяват в живота. Тези без реална оценка за себе си. Тъй като не ги е срам, не се притесняват от нищо, хвърлят се с главата напред на всяка цена и в повечето случаи успяват. Но относно Ефекта на Дънинг-Крюгер, това определено ми беше интересно четиво. И относно въпроса ти какво бих се попитал, още веднъж бих посъветвал всеки да си зададе сам следното: Имам ли реална преценка за себе си?
- “24 часа” връчва награди “Достойните българи” на обикновени хора, направили добро и действали достойно. Като гледаш отстрани новини и случки, направило ли ти е впечатление нещо, кого би отличил за достоен българин?
- Знам добре тази ваша кампания. Преди време, когато бях гост в предаването на Сашо Диков, си бях написал на един лист точно имената на “Достойните българи”. Вместо да говоря за мен или други неща, исках просто да изчета имената и постъпките на тези хора, защото това си заслужава. На този лист имаше достойни българи, които не са известни. Но са направили неща, за които си заслужават най-малкото да идеш и да им целунеш ръката. Ставаше дума за хора от различни възрасти - мъже, жени, момчета, момичета. И ви правя евала за тази кампания. Това е много хубаво нещо. Наистина тогава се впечатлих много. В интерес на истината тези хора са героите, истинските звезди. А не тези, които гледаш всеки ден от вестниците и списанията. Те не са нищо в сравнение с истинския човечец, който има две-три деца и работи на две-три места, за да опитва да изхрани децата си. Това са истинските хора. И затова смятам, че тези награди на “24 часа” са едно от най-добрите неща, които правите. Даже, ако има възможност, аз бих искал някой път да връча награда на някой от достойните българи. Ще се чувствам горд да наградя такъв човек. По този начин бих засвидетелствал уважението си към такива хора, които вършат такива неща. Двама мъже бяха спасили две деца от морето, загубвайки своите животи, момче беше извадило малко дете от скална цепнатина с риск за своя живот... Четеш и си представяш някакви супергерои... Замисляш се. Казваш си - дали аз мога да направя такова нещо? Сигурно не. Затова истинските герои може би трябва да се търсят по-често. За да кажат каквото имат да кажат, да ни научат как и ние да бъдем такива. А не да гледам по списанията как се въртят едни и същи хора и през една седмица да са на страницата по приятелска или друга линия. Кампанията на “24 часа” е супер. Давайте по-често думата на достойните българи!
- Какво е мнението ти за социалните мрежи?
- Аз ползвам само фейсбук. И то започнах, защото ми бяха казали за него. Но е нормално - преди някой да ти покаже, да ти отвори очите по дадена тема, ти си сляп. Показаха ми, стана ми интересно и започнах да го ползвам. Ама нали природата на хората е такава - някои веднага почнаха: “Ама как той ще ползва това”. Или пък “пак го ползва” и “пак го ползва”. Ами нормално, аз съм нормален човек - светът се развива, развивам се и аз. Ползвам фейсбук, сега разсъждавам дали не трябва да се включа и в другите социални канали - инстаграм, туитър, снапчат. Но в момента съм си доволен от фейсбук. Аз не съм и толкова активен. Има хора, които живеят там. Но генерално живеем в такъв свят. Такава ни е културата вече.
- Четеш ли коментарите под статусите ти, имат ли те някакво влияние върху теб?
- В интерес на истината - не много. Някой път, като ми стане любопитно, хвърлям един поглед, за да се посмея малко, или пък да видя нещо интересно - някой може пък да е казал и нещо правилно и полезно. Но в общи линии не, защото няма смисъл да го правиш. В чужбина по-известните хора ползват туитър, за да имат по-голям контакт с феновете. Обаче съм чувал как впоследствие си затварят акаунтите, сметките, защото са подложени на постоянен тормоз. За какво ти е този стрес? Разбирам ги хората - искат да се покажат, да се направят на умни, да постнат някоя мисъл, но ако цената е след това да те оплюват един милион, на които това е целта в социалните мрежи, няма смисъл.
- Преди време искрено се забавлявах на една снимка с Деа и текст “И разказвам ѝ аз - как вкарах гол в последния мач, как победихме, и тя ми отговаря: Тате, тихо, че гледам Finding Nemo.” Свикваш ли с женското царство вкъщи?
- (Смее се.) Да, да, свиквам, а и имам ли избор? (Продължава да се смее.) Тези случки са сред най-хубавите неща в живота, но това беше и само една от милионите истории. В случая аз разказвам на жена ми и децата. Не съм имал на кого да се похваля и започвам - от тук поех топката, така се обърнах... Аз малко се вживявам, но това е щастието да си сред най-любимите ти хора. И продължавам - така я вкарах, хората ми се радваха... И в този момент: “Добре, ама аз гледам Finding Nemo.” Става ти суперсмешно, забавно, но и я разбираш. Та тези забавни истории са милиони. Но в същото време децата са огромна отговорност. Наред с всички забавни истории. Наред с това, че децата са прекрасни, и когато се прибера вкъщи, дари да съм имал сто неща за свършване, аз се отпускам, започваме да си дърдорим някакви несвързани глупости, да си се хилим. Но в същото време, ако не знаеш точно как да гледаш децата си, тогава вече ще имаш проблем. И аз затова съм изключително благодарен на жената до мен, която поема цялата отговорност за отглеждането и възпитанието на децата, тъй като аз съм доста зает, постоянно напред-назад. Нямаш ли такъв човек, който знае как да се грижи за децата, тогава вече ще имаш проблем. Но аз съм щастлив, че имам точно такъв човек.
- Тоест в семейния ви отбор Елена е и капитан, и централен нападател, и централен защитник на интересите за доброто бъдеще на децата ви?
- Да, наистина тя е човекът, който знае как и се грижи всеотдайно за децата ни. Те са много хубаво нещо, но трябва човек да знае как да ги отглежда, да ги възпитава. Все чувам за проблемите на съвременната младеж, на подрастващите. Чета, че големият процент от безработните са точно младежите до определена възраст - няма какво да правят, не са квалифицирани. Но за тези данни си има обяснение. Най-важното е да възпитаваш децата си в ценностите, които знаеш и си сигурен, че са правилните. Отглеждането и възпитанието са в основата на всичко, в основата на бъдещето. В това отношение съм щастлив, че имам човек до мен, който прави всичко.
- Кой е най-сложният въпрос, който са ти задавали вкъщи?
- Започва се, в интерес на истината. Има такива моменти, в които просто си като гръмнат. Примерно си караш колата и изведнъж чуваш: “Тате, как се отива при ангелите?” И блокаж. Хайде дай ми бърз отговор на този въпрос. Ама стоиш и започваш да обясняваш. Тези моменти също са много. Малката ми дъщеря още не може да прави пълни изречения, да говори. С нея си говорим на бебешки език, аз съм много добър на този език, владея го отлично. (Смее се.) По-голямата обаче понякога ти задава такива въпроси, че те кара да се замисляш дълго. От детските филмчета вече има такива неща, примерно от превода, че изведнъж тя е чула нещо и изведнъж ти изстрелва такъв въпрос, че да се чудиш какво да правиш.
- Имаш ли си вече любимите първи подаръци от Деа и Елиа - с повод и без повод?
- Ехе, има много. Рисуването сигурно се предава по наследство, вече мога да направя и изложба с рисунките, които имам. Когато се събудя сутрин, някой път рисунката ме чака до мен. С послание - за тате, за мама, с любов... Рисувано по детски, но носещо голяма радост. Гердан, пръстени, някой път оцветяваме заедно. А някой път и самият аз съм като кукла, която се оцветява. Седиш мирно и те ти правят прическа, рисуват ти мигли... Мили моменти, които човек трябва да изживее. Лошото е, че хората, като тръгват да имат деца, и си мислят, че могат да отделят цялото време за тях след това, а някой път се оказва, че дори да си с добри намерения, има моменти в живота, в които малко се откъсваш от семейството - хем трябва да работиш, хем да свършиш и други неща. А най-скъпото ти е семейството. И малко ти е неприятно да си далече. Затова и съм щастливец да имам човек, който ме разбира в такива моменти и се грижи отлично за децата, когато мен ме няма.
- И Елиа ли тръгна по пътя на баща си и Деа с рисуването?
- Е, тя гледа от кака си. Който има две деца, знае - едното рисува, и другото рисува, едното скача, и другото скача... Типични деца, като всички останали.
- Кой е най-големият мит за Димитър Бербатов? Нещо, което си чул или прочел...
- Аз много не чета такива неща. Негативни неща и емоции - изобщо не се опитвам да им обръщам внимание и да ги запаметявам, защото няма смисъл. Само товарят и се отразяват върху емоционалното състояние - дали на мен, или на семейството ми. А стресът е сред основните фактори за развиване на всякакъв вид болести. Стигнал съм до такова ниво, че да не отдавам внимание на такива неща. Опитвам се животът ми да е stress free - без стрес. На моменти е труднопостижима задача, но се опитвам да е точно по този начин. Дори когато съм тук, в България, и работим с фондацията, дори когато съм в даден отбор и играем футбол... Въпреки че футболът е една от най-стресиращите професии. И аз съм минал през такива стресови ситуации, които на някои хора не им се случват за цял живот. Но аз съм си извадил нужните поуки, не са могли да ме пречупят и ето ме тук.
- Как гледаш на факта, че минаваш за един от най-известните пушачи в света?
- Това е абсурдно. Изобщо не съм пушач. Тръгна от една снимка. Да, от снимка може да си правиш изводи, но чак пък толкова. Обяснявал съм милион пъти, че имам такъв навик - някой като пуши около мен, просто да позирам с цигарата му. Това си е нещо като неизживяно детство. Имаше един мит, че едва ли не готините деца почти винаги са пушили. Пълни глупости, но това парадиране като че ли е оказало влияние. Някакви такива лигавщини и типични момчешки прояви. Та и след това съм се правил на интересен по този начин, но никога не съм бил пушач. Конкретната снимка беше по времето на “Тотнъм”. Схващането, че съм пушач, е грешно, но пък нямам намерение да се обяснявам. Който каквото иска да си тълкува. Пък и цигарата тогава ме правеше готин. (Смее се.) Всеки си прави своите избори, аз моя съм си го направил.
- Харесал ли си някой нов сериал или филм, за който да кажеш - искам да се снимам в следващия сезон или епизод? Може би загатна, че Breaking Bad е сериал като за теб с едни твои шаржове...
- Breaking Bad беше страшен сериал. Само някой като ми каже - гледах първите три епизода от първия сезон, ама го спрях, защото ми беше муден. Ами хайде, моля ти се, ходи си гледай “Далас” или индийските сапунки. За мен това беше шедьовър във всяко отношение. Аз гледам много. Според мен всички сериали, които си заслужават, съм ги гледал или ги гледам в момента. Знаеш добре, че съм фен на филмовото изкуство. Обичам актьорското майсторство, обичам и да се срещам с актьори. Даже онзи ден водещ на годишните “Награди за успелите деца на България” на фондацията ми беше Захари Бахаров. Отзова се веднага без никакви претенции. И искам да знае, че има моето уважение, че зарадва децата. Защото и те го познават, гледат го, радват му се. За тях той е положителна известна личност. Беше супер. Относно мен - ако ме поканят някъде, със сигурност бих станал колега на Захари. Получавал съм сценарии от различни филми, но поради една или друга причина нещата са спирали и те не са се снимали. Ситуацията и в този бранш е сложна, не стигат финанси, навсякъде опира до пари в общи линии. Но ако има предложения, аз бих се пробвал при всички положения. В България има много готини сериали - “Под прикритие” сме го гледали почти всички. Ето, сега правят и друг, който да не е толкова екшън - “Връзки”. Има си различна тематика. На мен ще ми е интересно да се пробвам. Може да нямам талант, но пък може и да имам. Ако не ставам, продължавам в друга посока. Но нека да видя.
- Ти на кой филм би дал “Оскар”?
- Тези, които харесвам, в общи линии всички са си получили наградите. Има и някои пренебрегнати. Но когато стане въпрос за филми и ако има един-единствен “Оскар”, знаеш, че за мен “Кръстникът” си е тема номер едно и филм номер едно.
- Кой ти е любимият спорт за гледане?
- Американски футбол. Гледам го с огромен интерес. А като дойде време за Супербоул, не спя изобщо, докато не изгледам всичко. Докато не изгледам цялата програма заедно с шоуто на полувремето, където пеят световните звезди. Но, разбира се, гледам го заради куотърбека. Защото куотърбекът е най-важната част и ми напомня за плеймейкъра във футбола. За плеймейкъра, но тип Шави и Иниеста, които ей така си разпределят топката, че за другите остава само да я вкарат. Куотърбекът ми напомня на Шави и Иниеста. Начинът, по който хвърля, прецизността... Трябва да си прецизен до крайност - да си измерил и преценил всичко, да попадне топката в ръцете на съотборника ти, да му е удобна за хващане... Гледам американски футбол с голям интерес. И футбол де, но за него е ясно. Но и американският футбол ми носи наслада.
- Кой е най-ценният автограф, който ти си взел?
- Първият автограф, който взех, беше от Руди Фьолер. Бяха първите ми дни в Леверкузен. Бяхме с Емил. И хоп, изведнъж се появява Руди Фьолер. Викам му: “Емо, Емо, това е Фьолер, дай ми лист и химикал.” Отидох и му поисках автограф. С течение на времето съм се срещал с хора, на които съм се възхищавал. С едни съм се снимал, било ме е и срам да си поискам автограф. Аз съм нормален човек. Ето, примерно снимката с Роналдо, когото засякох на летището. Прекачвам се от полети, ходя си и изведнъж съзирам познат човек, ходи си с едно момиче, но никой не го притеснява. И си казвам - чакай, бе, това е Феномена, това е Роналдо, човек, на когото цял свят се е възхищавал и аз съм му се възхищавал. Дори сам се хвърлих в дискусия - той ли е, може ли да си ходи просто така без охрана и без някой да го притеснява. Той беше наедрял, чудех се дали може да съм се объркал. Но дори да сбъркам, ставаше въпрос за Роналдо - най-много да стана за смях и да се посмеем. Разсъждавам си, ускорявам леко крачка - той върви в моята посока, опитвам да го настигна. Изравняваме се, виждам, че е той. Казах му, че съм футболист, че съм му фен, и го помолих за една снимка. Жена му ни снима и това е - един от хубавите ми моменти, тъй като се срещнах с човек, на когото съм се възхищавал цял живот. Та съм попадал в много тави ситуации, снимал съм се с много хора. Историята с Морган Фрийман съм я разказвал, където ми отказа автограф на летището в София. Но всеки е различен - той е избрал да не дава автографи. Само за един автограф съжалявам, че не можах да взема. Бях в Англия, в Лондон, в един бар. Поглеждам надясно и изведнъж гледам Доктор Дре. А аз съм голям фен на хип-хопа и особено на него. Започнах да кроя планове как да стана, да му се представя. А той просто си говореше с приятели. И докато аз си кроях плановете, той стана и си излезе. А на мен ми се скапа цялата вечер. Викам си: “Димитре, кога пак ще го срещнеш?”. Той си е човек за възхищение - хип-хоп, музика, прави някакви пари човекът, но истинското си състояние направи, като създадоха компанията със слушалките заедно с Джими Йовийн и станаха милиардери. На такива иновативни хора само евала. От тях човек само може да се научи много. Особено ако човек има идея да се развива в сферата на бизнес отношенията, каквото желание имам и аз.
- Какъв човек и фен е принцът на Монако Албер Втори?
- Супер. Е, не смe си ходили на гости. (Смее се.) Но когато сме се виждали, винаги сме говорили по различни теми. Това, което съм виждал от визитите му при отбора и срещите извън отбора, ме е накарало да остана с много добри впечатления от него. Разговаряли сме с него. Загрижен за отбора човек, спортен човек. Беше готино. Те хората се притесняват в негово присъствие. И аз не знаех как да се обръщам към такъв човек и ми беше странно. Трябва да кажеш Your Highness, Monseigneur... Има си етикет, който трябва да спазваш покрай хора от неговия ранг. Трябва да си изправен, когато идва. И докато той не седне, ти не можеш да го направиш. Това са хубави неща, които научаваш. Обогатяват ти културата. Беше интересно преживяване.
Бербатов: Футболът е една от най-стресиращите професии
„Гледам с огромен интерес американски футбол, куотърбекът ми напомня на Шави и Иниеста"
