На 29 март 2014 година фенове на Манчестър Юнайтед похарчиха 1 000 паунда, за да пратят специално наети самолети да минат над „Олд Трафорд” с огромен надпис „Wrong One - Moyes Out”. Първият прелетя още във втората минута на домакинството срещу Астън Вила, което „червените дяволи” спечелиха с 4:1. Разбирам недоволството на привържениците на клуба от показаното досега през сезона, нo този полет се превърна в летящ паметник на глупостта и арогантността. Не знам за друг случай в историята, когато фенове на даден отбор пращат в небето самолет, с който искат оставката на своя треньор над собствения си стадион. Звучи комично и глупаво, но се случи.
Има обаче логично обяснение защо именно фенове на Манчестър Юнайтед осъществиха подобен „подвиг”. Сър Алекс Фъргюсън до такава степен беше вкарал победния дух и манталитета на хегемон във Висшата лига в ДНК-то на отбора, че изпълнителите на терена бяха просто част от неговата могъща машина. А сега изведнъж всичко се промени – няма ги обратите в последните минути, няма го тоталното смазване на противника, няма го спокойствието, че каквото и да се случи, накрая Юнайтед ще вземе трите точки. В последните над 20 години цяло поколение привърженици свикна успехите на „Олд Трафорд” да идват често и без много трусове. Те загубиха връзка с реалността, в която всеки отбор минава през възходи и падения, силни и слаби сезони, в които гради за бъдещето. Доминацията на Острова направи феновете на Юнайтед разглезени и надменни. Същите тези, които се подиграваха на Челси, Ливърпул и Манчестър Сити, че сменят мениджърите си като носни кърпички, сега искат оставката на Дейвид Мойс преди да е изтекъл и първият му сезон начело на клуба. Отказването на сър Алекс притесни много от „червените” привърженици, но настоящият сезон ги свали от високия полет в облаците и те болезнено тупнаха на земята. Преди сезона много от тях казваха „Да, този сезон ще ни е по-трудно, ще има период на преход след сър Алекс”. На думи всичко беше много лесно, но съвсем друго е да гледаш как любимият ти отбор се мъчи мач след мач да изгради някакъв нов облик.
Когато отборът не играе добре, най-нормалното нещо е първият виновен да бъде мениджърът. Протести срещу мениджърите в Англия сме свикнали да гледаме. На „Анфийлд” се чудеха как да изгонят Жерар Улие, а феновете на Челси посрещнаха на нож Рафа Бенитес. Но подкрепящите Ливърпул и Челси не пратиха самолет над своите стадиони в знак на протест. Застанаха зад недоволството си със своите лица директно на стадиона. И знаеха, че това е част от нормалния процес в един клуб – нагоре и надолу.
На „Олд Трафорд” обаче не са свикнали с посоката „надолу”. С какъвто и състав да разполагаше, Фърги успяваше да закара отбора си до момента, в който всички дружно вдигат поредния трофей над главата си. Винаги се намираше кой да блесне – от Ван Нистелрой през Кристиано Роналдо и Димитър Бербатов до Робин ван Перси през миналия сезон. Сега е друго. Мойс направи рекордна покупка, но Хуан Мата едва вчера вкара първия си гол за клуба след трансфера през януари. Маруан Фелайни е бледа сянка на танка, който газеше всичко по пътя си в Евертън и още не се е разписвал с червения екип. Но причина ли е това да искаш оставката на мениджъра? Не знам дали мнозинството от феновете на Юнайтед искат оставката на Мойс, но като съдя от коментарите и отзивите след всяко разочарование, сякаш това е така. Все пак феновете на Юнайтед бяха първите, които създадоха специално послание в социалните мрежи срещу собствения си мениджър – Фейсбук и Туитър буквално са залети от #MoyesOut при негативен резултат.
Вярно е, че Дейвид Мойс не е спечелил нито един голям трофей в кариерата си като наставник. „Къмюнити Шийлд” в началото на сезона не носи особена стойност, а в Евертън шотландецът не спечели нищо за цяла декада начело. И тук идва основният въпрос – имат ли феновете на Манчестър Юнайтед необходимото търпение и способност да страдат заедно с отбора си и в добро, и в лошо? Ако не могат да се доверят на Дейвид Мойс, то тогава защо не се доверяват на своя герой Алекс Фъргюсън, който лично посочи Мойс като „Избрания”. След 0:3 от Ливърпул стюардите ан „Олд Трафорд” пазеха плаката „The Chosen One” от гнева на феновете, които на няколко пъти заплашиха да го скъсат. Лесно е да загубиш вяра в нов мениджър, който не е спечелил голям трофей, но как с лека ръка се къса доверието към най-величавата фигура в мениджърската професия? Гневът срещу Фърги за избора на негов наследник по никакъв начин не кореспондира с митологизирането му в клуба, с издигнатия негов паметник пред „Олд Трафорд”.
Обратно в реалността някой трябва да припомни на феновете на Юнайтед случилото се с Ливърпул след 1990 година. Чакането на Реал Мадрид за 10-ия трофей в Шампионска лига. Дори изгнанието на Ювентус в Серия Б и връщането на върха в Италия. Ситуацията в Милан сега. Примерите са в подкрепа на тезата, че в света на футбола има цикличност на успехите и никой не може да се задържи на върха прекалено дълго, без да бъде свален от там.
В „Театъра на мечтите” никога не са виждали отбора си по-надолу от трето място от създаването на Висшата лига през 1992 година. Никога не са били извън Шампионска лига в този период. Никога не бяха губили по два пъти от Ливърпул и Манчестър Сити в един сезон. Никога „дяволите” не са губили 10 мача в един сезон от Висшата лига. Британските таблоиди вече начертаха много паралели между падението на Ливърпул след 1990-а и случващото се в Манчестър Юнайтед сега. Раздялата с велик шотландски мениджър (Алекс Фъргюсън и Кени Далглиш) след години успехи и моментален срив.
Не знам дали съдбата е подготвила чак такава суша без титла на Англия за Манчестър Юнайтед, но феновете на отбора имат много да учат по отношение на това как да страдат заедно с отбора. Най-големият урок, който феновете на Юнайтед трябва да научат е, че колелото се върти и посоката "надолу" е реално съществуваща възможност. А в трудните моменти се вижда дали обичаш повече отбора си или само трофеите, които печели той.
Венцислав Филипов, Novsport.com
Има обаче логично обяснение защо именно фенове на Манчестър Юнайтед осъществиха подобен „подвиг”. Сър Алекс Фъргюсън до такава степен беше вкарал победния дух и манталитета на хегемон във Висшата лига в ДНК-то на отбора, че изпълнителите на терена бяха просто част от неговата могъща машина. А сега изведнъж всичко се промени – няма ги обратите в последните минути, няма го тоталното смазване на противника, няма го спокойствието, че каквото и да се случи, накрая Юнайтед ще вземе трите точки. В последните над 20 години цяло поколение привърженици свикна успехите на „Олд Трафорд” да идват често и без много трусове. Те загубиха връзка с реалността, в която всеки отбор минава през възходи и падения, силни и слаби сезони, в които гради за бъдещето. Доминацията на Острова направи феновете на Юнайтед разглезени и надменни. Същите тези, които се подиграваха на Челси, Ливърпул и Манчестър Сити, че сменят мениджърите си като носни кърпички, сега искат оставката на Дейвид Мойс преди да е изтекъл и първият му сезон начело на клуба. Отказването на сър Алекс притесни много от „червените” привърженици, но настоящият сезон ги свали от високия полет в облаците и те болезнено тупнаха на земята. Преди сезона много от тях казваха „Да, този сезон ще ни е по-трудно, ще има период на преход след сър Алекс”. На думи всичко беше много лесно, но съвсем друго е да гледаш как любимият ти отбор се мъчи мач след мач да изгради някакъв нов облик.
Когато отборът не играе добре, най-нормалното нещо е първият виновен да бъде мениджърът. Протести срещу мениджърите в Англия сме свикнали да гледаме. На „Анфийлд” се чудеха как да изгонят Жерар Улие, а феновете на Челси посрещнаха на нож Рафа Бенитес. Но подкрепящите Ливърпул и Челси не пратиха самолет над своите стадиони в знак на протест. Застанаха зад недоволството си със своите лица директно на стадиона. И знаеха, че това е част от нормалния процес в един клуб – нагоре и надолу.
На „Олд Трафорд” обаче не са свикнали с посоката „надолу”. С какъвто и състав да разполагаше, Фърги успяваше да закара отбора си до момента, в който всички дружно вдигат поредния трофей над главата си. Винаги се намираше кой да блесне – от Ван Нистелрой през Кристиано Роналдо и Димитър Бербатов до Робин ван Перси през миналия сезон. Сега е друго. Мойс направи рекордна покупка, но Хуан Мата едва вчера вкара първия си гол за клуба след трансфера през януари. Маруан Фелайни е бледа сянка на танка, който газеше всичко по пътя си в Евертън и още не се е разписвал с червения екип. Но причина ли е това да искаш оставката на мениджъра? Не знам дали мнозинството от феновете на Юнайтед искат оставката на Мойс, но като съдя от коментарите и отзивите след всяко разочарование, сякаш това е така. Все пак феновете на Юнайтед бяха първите, които създадоха специално послание в социалните мрежи срещу собствения си мениджър – Фейсбук и Туитър буквално са залети от #MoyesOut при негативен резултат.
Вярно е, че Дейвид Мойс не е спечелил нито един голям трофей в кариерата си като наставник. „Къмюнити Шийлд” в началото на сезона не носи особена стойност, а в Евертън шотландецът не спечели нищо за цяла декада начело. И тук идва основният въпрос – имат ли феновете на Манчестър Юнайтед необходимото търпение и способност да страдат заедно с отбора си и в добро, и в лошо? Ако не могат да се доверят на Дейвид Мойс, то тогава защо не се доверяват на своя герой Алекс Фъргюсън, който лично посочи Мойс като „Избрания”. След 0:3 от Ливърпул стюардите ан „Олд Трафорд” пазеха плаката „The Chosen One” от гнева на феновете, които на няколко пъти заплашиха да го скъсат. Лесно е да загубиш вяра в нов мениджър, който не е спечелил голям трофей, но как с лека ръка се къса доверието към най-величавата фигура в мениджърската професия? Гневът срещу Фърги за избора на негов наследник по никакъв начин не кореспондира с митологизирането му в клуба, с издигнатия негов паметник пред „Олд Трафорд”.
Обратно в реалността някой трябва да припомни на феновете на Юнайтед случилото се с Ливърпул след 1990 година. Чакането на Реал Мадрид за 10-ия трофей в Шампионска лига. Дори изгнанието на Ювентус в Серия Б и връщането на върха в Италия. Ситуацията в Милан сега. Примерите са в подкрепа на тезата, че в света на футбола има цикличност на успехите и никой не може да се задържи на върха прекалено дълго, без да бъде свален от там.
В „Театъра на мечтите” никога не са виждали отбора си по-надолу от трето място от създаването на Висшата лига през 1992 година. Никога не са били извън Шампионска лига в този период. Никога не бяха губили по два пъти от Ливърпул и Манчестър Сити в един сезон. Никога „дяволите” не са губили 10 мача в един сезон от Висшата лига. Британските таблоиди вече начертаха много паралели между падението на Ливърпул след 1990-а и случващото се в Манчестър Юнайтед сега. Раздялата с велик шотландски мениджър (Алекс Фъргюсън и Кени Далглиш) след години успехи и моментален срив.
Не знам дали съдбата е подготвила чак такава суша без титла на Англия за Манчестър Юнайтед, но феновете на отбора имат много да учат по отношение на това как да страдат заедно с отбора. Най-големият урок, който феновете на Юнайтед трябва да научат е, че колелото се върти и посоката "надолу" е реално съществуваща възможност. А в трудните моменти се вижда дали обичаш повече отбора си или само трофеите, които печели той.
Венцислав Филипов, Novsport.com