Сърцето на ирландците направо потъва при спомена за София

 

Не се ли гордеете с тях? Ами трябва, защото гордостта олицетворява един отбор. Вечери като тази са най-тежките във футбола и в точно в такива моменти сме се проваляли толкова много. Изправихме се срещу български отбор, който бе по-добър от нас на „Кроук Парк”, невиждана досега публика и минало изпълнено с тъга от един от най-плашещите футболни стадиони в Европа.

 

Сърцето на ирландците направо потъва при спомена за София. Ирландски национални отбори с далеч по-качествени футболисти са идвали тук на три пъти през 70-те и 80-те години и всеки път са си тръгвали с наведени глави. В нито една от тези визити Ирландия не бе стъписана от изящен футбол, но в това място има нещо, което прави загубата да изглежда почти реалност.

 

София трябваше да бъде мястото, където веселата дружина на Джовани Трапатони трябваше да катастрофира и спре устрема си към Южна Африка. Много не вярваха, че футболисти като Килбан, Сейнт Леджър и Хънт ще са годни да удържат българите поне за равенство. Е тази група от хора пропусна едно нещо и то е сърцевината на ирландския отбор, който често остава надигран, но никога не се предава.

 

Ето и един от най-явните примери за това. Сравнение между Димитър Бербатов и Ричард Дън е практически немислимо. Що се отнася до талант Бербатов не отстъпва почти на никого, той има умения, за една десета от които Дън е готов да убива с голи ръце. Въпреки това вчера се видя, че докато Бербатов подскачеше из терена Дън даде всичко от себе си. Роби Кийн може да е считан за един от най-верните „генерали” на Трапатони, но поради слабата си игра той бе изваден за сметка на новака Лион Бест. Посланието е ясно...никой не е по-голям от отбора.

 

Гордостта. Това показаха в зелените фланелки и това трябва да изпитват носейки националните екипи.