Добромир Жечев: Играх срещу Пеле твърдо, но не и грубо. А португалците го скъсаха от ритане

Добромир Жечев-Бобата е роден на 12 ноември 1942 г. в София. Възпитаник е на "Спартак". С родния си клуб в "А" група играе от 1960 до 1968 г. и записва 185 мача със 7 гола. Най-големят му успех със "Спартак" е спечелването на купата на Съветската армия през 1968 г.

След обединението на отбора с "Левски" играе със синия екип от 1969 до 1975 г. В "А" група има 184 мача и 12 гола. С "Левски-Спартак" е шампион на България за 1970 и 1974 г. и носител на купата за 1970 и 1971 г.

В европейските клубни турнири записва 14 мача с 3 гола, от тях за КЕШ - 3 мача, за КНК - 7 мача, и за купата на УЕФА - 4 мача с 3 вкарани гола.

Добромир Жечев е единственият български футболист, който е бил на финалите на четири световни първенства като играч на българския национален отбор по футбол. Записва мачове в 3 от тях - през 1962 г. в Чили (един мач), 1966 г. в Англия (три мача) и 1970 г. в Мексико (два мача).

Бобата дебютира в националния отбор на 18 години и половина - на 7 май 1961 г. в мача Полша - България 1:1. Последният му мач е 13 години по-късно - на 1 юни 1974 г. в София на приятелската среща България - Англия 0:1. В този период Жечев изиграва с националната фланелка 66 мача, в които е отбелязал 2 гола. В 7 от тях е бил капитан.

Заедно с Димитър Пенев образуват най-стабилната двойка централни защитници в историята на българския национален отбор.

Г-н Жечев, вие сте единственият български футболист с четири участия на световни финали. Как преценявате шансовете на сегашния национален отбор за първо класиране през този век?

- Много дискутираме този въпрос с колеги, например с Кирил Ивков, с когото работим заедно. Шансовете са големи. Мачът с Италия бе много важен, но там трудно можехме да разчитаме твърдо на трите точки. Отборът ни стои добре, най-вече заради успешната работа на треньора Любо Пенев. Със самочувствието си, със знанията, които понатрупа вече, той създава едно боево настроение у играчите, което е похвално. Нашият отбор има сили да победи всеки, още повече че Италия си имаше кадрови проблеми.

- Когато бе теглен жребият за квалификациите, основното усещане бе за песимизъм, много силна група ни се падна. На какво се дължи промяната година след първия мач? Все пак шест мача без загуба...

- Ще повторя. Много добра работа върши Любо Пенев в момента. Той е уникален мотиватор за играчите и те се раздават максимално на терена. От друга страна, останалите отбори, визирам най-вече Чехия като пряк конкурент, не са в най-доброто си състояние.

- Защо горе-долу със същия материал предшествениците на Любо Пенев не успяха нищо да постигнат?

- Чувствително се подобри дисциплината, това първо. Второ - той наложи доста нови имена, появи се конкуренция за постовете, което подейства позитивно и на играта. Когато има звезди, които се чувстват недосегаеми, задължителни титуляри, те могат в някой мач и да не се раздадат напълно. Сега такива неща няма, конкуренцията създава настроение и увереност в силите.

- Реалистично погледнато, е по-вероятно България да завърши на второ място в групата и да играе бараж. Подобен мач националите не са играли от 45 г., от времето, когато вие бяхте титуляр в националния отбор. Става въпрос за 1/4-финал за европейско първенство срещу бъдещия шампион Италия през 1968 г. Какво е специфичното в подобни мачове?

- Първо, искам да отбележа, че сега не е ясно с кой ще играем при евентуално класиране на второ място. Сред кандидатите има силни европейски отбори, всеки от които се бори за престиж, а защо да се лъжем, за пари. При това и в личен план за всеки от играчите им, и в национален. Напрежението ще е уникално. Спомням си как беше навремето. Големи мачове са това. За мача с Италия на стадион "Васил Левски" имаше 70 000 души. Тогава нямаше седалки, а пейки, на които се събираха много повече хора. Правостоящи влизаха, качваха се на покрива на ресторанта откъм сектор "В". Стадионът беше пълен час-два преди началото. Тогава бяхме на лагер преди мача в Кюстендил, но пристигнахме в София ден преди мача. Настаниха ни в хотела на ЦСКА. Той е близо, но за да не ходим като просяци из алеите на Борисовата градина, тогава беше Парк на свободата, дойде да ни вземе автобус. Като се качвахме в него час и половина преди началото, от "Васил Левски" вече се чуваше "Победа, победа!" Стадионът вече беше пълен и публиката скандираше. Направо те кара да настръхнеш. Никога няма да го забравя.

- Изпълнихте ли желанието на публиката?

- Да, макар че победата беше много драматична. Поведохме 1:0, но италианците ни изравниха с автогол. След страхотна игра дръпнахме 3:1, а в техния състав се контузи Армандо Пики. Тогава нямаше смени и него го оставиха на сектор "В", където излизаше тунелът, за да пречи. Контузията му беше такава, че почти не можеше да мърда. Така че италианците на практика останаха с десет човека. Ние нападахме и всеки момент се очакваше да вкараме четвърти гол. Но десетина минути преди края някой от италианците изрита топката силно напред. Съдийската бригада беше от Германия, спомням си. Страничният вдигна засада и ние спряхме да играем. На вратата беше Станчо Бончев, той също се поколеба. Притича обаче Прати и вкара топката във вратата. Главният посочи центъра и... 3:2. Опитахме се да протестираме, но реферът беше непреклонен. Според мен имаше и някакви причини извън терена. Тогава за европейското се класираха само четири отбора, имаше материални интереси големите нации да се класират Иначе рядко ще видиш главният съдия да не уважи флага на помощника си.

- Лесно ли биха италианците в реванша?

- Не бих казал, макар че резултатът 2:0 може да подведе. Играхме две седмици след първия мач в София. Обстановката беше ад. В какъв смисъл? Докато стигнем от хотела до стадиона, все що имаше бръснари, зарзаватчии, всякакви магазинери и просто минувачи ни показваха разперена длан - един вид, че ще паднем с пет гола. Мачът беше в Неапол, в един тунел попаднахме в някакво задръстване. И там всички шофьори - пак с петте пръста. На самия стадион "Сан Паоло" пък към терена се излизаше по едни стълби нагоре. Стори ни се чудно, не беше ни се случвало преди това. Като се изкачихме двата отбора и излязохме, публиката викна и ми се стори, че земята потрепери. 80 хиляди събираше стадионът и беше препълнен. Поведоха ни 1:0, после ние изпуснахме, мисля, че Гунди удари и греда. След това ни вкараха втори гол и всичко свърши.

- Тогава парите не са били водещи, но сега се говори, че футболистите и треньорите от националния отбор ще си разделят 4 млн. евро при класиране. Какви премии ви даваха?

- За класирането на първите ми две световни, през 1962 и 1966 г., взех по 100 долара
Все едно джобни пари. За следващите през 1970 и 1974 г. вече по 1000 долара и 1000 лв. А в националния, доколкото си спомням, ни даваха по 300 лв. Като махнеш данъка - 270.

- 300 лв. за повиквателна?

- Глупости, какви повиквателни, нямаше пари за такива неща. 300 лв. беше премията за победа. Нищожни пари, като ги сравниш с днешните, но времената се менят, какво да правиш. Не им завиждам. Те се борят за тези пари, приходите сега от футбол са различни, телевизии, спонсори... Едно време нямаше.

- Вашето име нашумя след световното през 1966 г., когато пазите персонално Краля на футбола Пеле в мача срещу Бразилия...

- Не само Пеле. Еузебио също, както и Флориан Алберт. Най-големите нападатели по това време. Играх персонално срещу тримата, постарах се колкото мога по-добре да се представя. Аз като играч имам два гола в националния отбор. Вкарал съм и 19 в "А" група, както и три в европейските турнири - всичко това като централен защитник. Но за мен най-голямото предизвикателство беше да играя срещу силен нападател и да го неутрализирам. Като го правех, беше все едно, че съм вкарал 100 гола.

- Ритахте ли много Пеле? След мача се появяват критики за твърдата ви игра срещу него.

- Имаше нещо, да. Писаха вестниците. Аз си бях твърд играч, но срещу Пеле не съм играл грубо, не съм го ритал нарочно. Това, което ме изненада при него, не беше дрибълът, нито ударите му - за тях всички знаеха, а играта му без топка, колкото и чудно да ви изглежда. В бразилския отбор имаше някакъв уникален синхрон в това отношение. Когато бях близо до него и чакахме да му подадат, той правеше една-две крачки в лъжливата посока, след което спринтираше в противоположната и веднага получаваше топката. В подобни случаи, ако си се хванал на финта, увисваш, защото си безнадеждно закъснял. Не бяхме виждали такава игра без топка и малко бях изненадан. Обаче се справих.

- Да, английски вестник пише тогава, че в мача Пеле бил оставен непокрит само веднъж - когато трябвало да бие пряк свободен удар...
- Така беше. Нарушението го направи Иван Колев, покойният, Бог да го прости. Беше на десетина метра извън пеналтерията, значи на около 25 м от вратата. Пеле го би така, че топката падна някъде в малкото наказателно поле, точно пред вратаря Георги Найденов. Тупна пред него и го прескочи. На това му казваха падащ лист, или банан, бразилско изобретение. Така го бяха нарекли този удар - над стената, а после изведнъж пада надолу. И вторият гол беше подобен, пак от фал, само че на Гаринча. Той пък я би с външен фалц в горния ъгъл.

- Какви бяха отзивите в България, а и по света?

- Въпреки загубата, общо взето, положителни. Все пак това беше световният шампион от последните две първенства. Даже на моменти можеше и нещо повече да измъкнем. Гунди имаше едно положение, пък и аз при 2:0 вече също направих един слалом с топката. Аспарухов беше свободен вдясно, ама аз не че се полакомих, но просто нямах опит в завършващата фаза и се опитах от малък ъгъл да бия и топката се оплете в мрежата, ама от външната страна, до дирека. Ако имах повече опит, можеше да подам на Гунди и ставаше 2:1.

- Как реагира английската публика, при положение че домакините не обичаха много бразилците, виждайки в тях големия конкурент за титлата?

- Към нас повече клоняха, разбира се. Но имаше и голяма агитка от Бразилия, което ме учуди. С едни тарамбуки, не знам още с какво, поне няколко хиляди бяха на "Гудисън парк" в Ливърпул.

- От Пеле и Еузебио кой беше по-добър на това световно?

- Пеле тогава не направи голямо първенство, факт. В мача срещу Португалия той беше контузен от Мораис. А не както разни журналисти тогава написаха, че аз съм бил причината. Мачът Бразилия - Португалия беше много груб, може би защото двата отбора говореха един и същи език, правеха си разни закачки. Но Мораис така се разправи с Пеле, че той после едва ходеше. Ако се върнем към Еузебио, той нямаше техниката на Пеле, обаче беше много мощен, с невероятен демараж, хубав, плътен диагонален удар. На 1/4-финала направи уникален мач срещу Северна Корея, от 0:3 вкара четири гола и се стигна до 5:3. Срещу него съм играл, при това успешно, няколко пъти. Португалия сме я елиминирали в квалификации и за европейско, и за световно първенство, а аз като цяло срещу него съм се справял.

- Какви бяха отзивите в България, а и по света?

- А срещу Алберт?

- Той беше елегантен футболист, много техничен, тактически добре подготвен, знаеше кога да задържи топката, кога да подаде, да тръгне.

- По това време България прави феноменална серия от четири поредни участия на световни финали. Вие единствен сте участвали и на четирите.

- Това е голям успех за мен. Малцина са въобще играчите в света, които са го постигали.

- Разсърдихте ли се на Христо Младенов, треньора на световното през 1974 г., че не ви пусна в игра на финалите?

- Да, обидих се много. След това се сдобрихме, де. Той тогава беше зависим от ръководството, а там имаше много хора от ЦСКА. Във втория мач срещу Уругвай при 1:0 за нас ме пратиха да загрявам, за да вляза и да пазим резултата. Оставаха 15 минути до края. В 87-ата, точно да стане смяната, и уругвайците изравниха, след което всичко се промени. Все пак се води, че съм бил на четири световни първенства, което е гордост и чест за мен. Горчивината ми идва и от това, че ме привикаха на пожар да спасявам положението за двете възлови квалификации за световното през 1974 г. - при 0:0 със Северна Ирландия в Шефилд и 2:2 с Португалия в Лисабон, а след това на финалите в Германия се оказах ненужен.

- Започвате кариерата си в столичния "Спартак" и сте пряк свидетел на обединението с "Левски". Как се стигна до него?

- Според мен беше политическо решение. "Спартак" беше на МВР, а "Левски" наричаха "отбора на народа". Предполагам, че пряк инициатор беше Ангел Солаков, шеф на МВР тогава, много запален левскар, бивш футболист. Идеята сигурно е била да се обедини ведомственият клуб на МВР с публиката на "Левски". Факт е, че "Спартак" беше добър отбор, но с шепа привърженици. С привържениците на "Левски" още на втората година направихме дубъл - станахме шампиони и взехме купата. През 1974 г. също. За нас, дошлите от "Спартак", беше голям шанс, защото си е друго да имаш такава публика зад гърба си.

- Играли сте с Гунди и в "Левски", макар и за кратко, и в националния отбор. Как преживяхте трагедията с неговата и на Котков смърт?

- Много пишат за това, но истината е следната. В сряда имахме тренировка, а в събота предстоеше финал с "Локо" (Пд) за купата на Съветската армия. Гунди беше наказан след мача с ЦСКА от предния кръг. В същото време него, Котков, Сашо Костов, Ивков, мен и още няколко играчи ни бяха поканили да присъстваме във Враца на юбилей на местния "Ботев". Понеже нашият мач и празникът се дублираха, не ни пуснаха треньорите. Гунди нямаше да играе срещу "Локо" и реши да отиде. Котков пък беше с лека травма и на кантар за мача. Преди тренировката, както си беше по екип, Котето каза на треньора Арсов: "Бай Йончо, контузен съм, нека да ида с Гунди във Враца. Домакините сигурно ще дадат някое подаръче." Треньорът помисли, помисли, пък го пусна. Котков си сложи само якето върху екипа и тръгнаха за Враца. После разбрах, че по пътя на някаква бензиностанция качили един човек, който ги помолил, а след това... Аз се прибрах на обяд след тренировка, а телефонът ще се скъса да звъни. "Боба, вярно ли, че Гунди и Котков са катастрофирали на Витиня?" Казвам: "Няма такова нещо, видях ги преди два часа", и затварям. След пет минути друг се обажда: "Боба, вярно ли..." "Не говорете глупости", пак затварям. След третото позвъняване не издържах, запалих колата и отидох до дружеството, то се намираше на ул. "Софийска комуна", сега май се казва "Батенберг". Слизам от колата и треперя целият. Там жена му Лита ме посреща и пита вярно ли е. Аз не знам какво да кажа и влизам вътре и питам какво става. Заместникът на клуба, Младенов се казваше, ни вика: "Гунди и Котков изгоряха." Излизам навън аз и не знам къде се намирам, целият треперя. Казах само на Лита, че нищо не знаят, и си тръгнах. Бях оставил колата запалена, както си работеше, така я подминах. Тогава не се крадяха, както сега. Беше голям шок. Отидоха си двамата, а бяха велики футболисти.

- В интервюта за "24 часа" наскоро и Николай Илиев, и Веселин Балевски не пропуснаха да отбележат, че възходът на големия отбор на "Левски", взел и трите купи през 1984 г., започва под ваше ръководство. Защо обаче ви се изплъзна титлата?

- Единия път ни излъгаха грозно и брутално. Бяха договорени нещата между ръководствата да завършим наравно със "Спартак" във Варна. И двата отбора ги устройваше, но недостойни хора не си спазиха обещанието. Веднъж пък изостанахме от ЦСКА само с една точка. Но пък се гордея, че под мое ръководство бяха привлечени и се наложиха млади играчи от школата, които по-късно постигнаха големи успехи в "Левски" и националния отбор. Имам предвид Божидар Искренов, Наско Сираков, Боби Михайлов, Николай Илиев, Емил Велев, Красимир Коев, Петър Петров... Най-големият ми успех като треньор бе финалът за купата на България, когато воденият от мен "Левски" разгроми ЦСКА с 4:0.

- Защо сега футболът по-малко привлича младите?

- Много са развлеченията, разглезиха се децата. Залагания, разни щуротии, заведения, мадами, силиконки... При нас нямаше такива работи.