Легендата на Барселона Хулио Салинас даде ексклузивно интервю за предаването “Код спорт” по ТВ+. Роден е в Билбао и започва кариерата си в Атлетик. След това преминава в състава на Атлетико (Мадрид), където играе два сезона. Голмайсторският му нюх кара шефовете на Барселона да го привлекат на “Камп Ноу”. Там Салинас става част от “дрийм тима” на Йохан Кройф. С каталунците печели четири последователни титли в Испания, една купа на краля и две суперкупи на страната. Триумфира на “Уембли” с КЕШ, както и с купата на носителите на национални купи, печели веднъж и суперкупата на Европа. Играл е още за Депортиво (Ла Коруня), Спортинг (Хихон), японския Йокохама (Маринос) и Алавес. На клубно ниво е участвал в 557 мача и е отбелязал 246 гола. Част е от националния отбор на Испания на три световни и две европейски първенства.
- Сеньор Салинас, с какви чувства един футболист, който е защитавал фланелката на родината си на три световни и две европейски първенства, гледа днес мондиала в Русия, но вече като зрител?
- Знаете ли, винаги ми е малко странно, когато съм пред телевизионния екран. Настръхвам, когато видя единайсеторките да тръгват към терена. Всичко това е много е различно. Имах късмета да участвам като футболист на три световни първенства, както споменахте вие и на едно като телевизионен коментатор – в Германия през 2006 г., когато с екипа обиколихме цялата страна-домакин. Днес като обикновен зрител гледам срещите от първенството и си спомням с носталгия за миналото. Но, всичко това вече е история...
- Като зрител, но все пак испанец, как бихте коментирали смяната на треньора точно преди началото на Мондиала?
- Това просто не е нормално. Но, ако трябва да бъдем честни, в Испания вече като че ли свикнахме в нашия национален отбор винаги да се случва нещо точно преди световните първенства. Винаги става нещо, което да пречи на концентрацията на играчите ни. Точно такава история май досега не се беше случвала никога, но си мисля, че футболистите са тези, които играят и те са важните. Видяхте, че Фернандо Йеро бе извикан на пожар. Не видяхме онова, което очаквахме от „Ла Фурия“. Вече сме си вкъщи и това със сигурност не ни харесва, но такава е реалността. Срещу Русия пропуснахме шанса да решим всичко, след като поведохме с 1:0. После дойде изравнителния гол, мъките в продълженията и драмата с дузпите. Да, имаше 11-метров наказателен удар, но кой ще го даде срещу домакините? Отговорете ми вие?
- Спираме със световното първенство, защото със сигурност болката е голяма. Какво е усещането човек да е бил част от великия „дрийм тим“ на Барселона, рамо да рамо с легенди като Стоичков и много други?
- Знаете ли как се нарича такъв човек? Късметлия! Точно такъв съм и аз. Ще попитате какво означава това? Ами късметлия съм, защото навсякъде, където играх, имах щастието да е точно във важна за този клуб епоха. Така беше и в Атлетик (Билбао) и в Барселона със спечелването на толкова важната купа на Европейските шампиони. Това бе най-важната част от визитката на този отбор. Превърна го в „дрийм тима“ за всички фенове на каталунския клуб и ще остане завинаги в историята му. А аз винаги ще нося в сърцето си спомена за онези славни години. Те са незабравими.
- А кой е най-незабравимият ви спомен от онези времена, свързан с Христо Стоичков и който никога няма да забравите?
- Христо никога няма да го забравя, защото на първо място е добър приятел. А след това идват и незабравимите ни мигове и успехи на футболния терен. Спомням си, когато дойде и още в началото учеше испански, а аз се опитвах да си говоря с него. Много добре се разбирахме. Мога да кажа, че той беше чужденецът в Барса, с когото се разбирах най-добре. Винаги ще го помня с това, че много харесва басовете и хич не обича да ги губи. Много често се обзалагахме за най-невероятни неща. Той беше голям приятел и с Ромарио. Веднъж през последната ни година там се обзаложихме, че той и Ромарио ще вкарат два гола в Памплона на „Ел Садар“ - стадиона на Осасуна. По онова време там беше наистина непревземаема крепост. Обаче не два, а направо вкараха общо четири гола, като всеки от тях отбеляза по два. Като влязохме в съблекалнята след мача бяха в еуфория. Имах чувството обаче, че бяха по-щастливи от това, че са спечелили облога с мен и могат да ми се подиграват, че съм загубил, а не толкова, че са вкарали четири гола. Такива бяха нашите облози. А иначе беше много жалко, че на световното през 1994 г. в САЩ не успяхме да се паднем един срещу друг с националните ни отбори. Вие стигнахте до полуфинал, а на нас не ни достигна малко, за да прескочим Италия и да играем с вас.
- Световното първенство беше наистина голям исторически успех за България. Какво си спомняте от онзи мондиал? Кои други от българските звезди си спомняте?
- Всичките си ги спомням, а те бяха наистина много и все добри футболисти. Златното ви поколение във футбола съвпадна с това на Румъния. И тях ги помня до един. Все добри играчи, които бяха лидери и звезди в клубните си отбори из цяла Европа. Историята и с вашия национален отбор беше същата. Най-добрите в историята. Също като румънците. Вие предвождани от Христо Стоичков, а те от Георге Хаджи. Направихте един отличен мондиал. Само късмет не ви достигна. Ама то и на нас все така не ни вървеше. И на трите световни, на които бях като футболист, имахме отбор за спечелване на първенството, но все не успявахме да стигнем до финала. Или с дузпи, или в продълженията ще ни отстраняваха. В САЩ пък срещу Италия бяхме по-добрия отбор, но не успяхме да ги преодолеем. Не ни стигна късмет. Това е футболът.
- Това са хубавите спомени, но във футбола има и лоши моменти. Кой е най-неприятният за вас? Отпадането от Англия с дузпи? Или друг?
- Не, тогава не беше толкова тежко. Преди това бяхме отпаднали пак с дузпи на световното в Мексико и като че ли бяхме претръпнали. За мен лично най-трудно беше отпадането от Италия в САЩ. Преди те да реализират техния гол, аз останах сам лице в лице срещу вратаря им и той изби удара ми. Това беше най-тъжния момент в кариерата ми. Можех да реша мача и не успях, а точно в ответната атака дойде голът на Баджо и ни елиминираха. Останах белязан с този пропуск. Няма ден, в който да не си го спомням. Беше ужасен момент. Повярвайте ми подобно нещо много трудно се преодолява!
- Съжалявате ли, че не сте играл в друго първенство, например в английското?
- По мое време беше много трудно това да стане. Днес светът е много по-отворен и няма пречки за трансферите. Ако искаш отиваш в Англия, ако не искаш там – в Германия или в Италия. Аз чак в края на кариерата си заминах за Япония. Тогава беше така. Или там, или в САЩ като Христо, или в Мексико, където един испанец беше станал президент на отбор от местния шампионат и звездите на Реал (Мадрид) отиваха при него след края на кариерата си. Даже и преминаването в Япония ставаше много сложно. Сега е по-лесно и за трансферите, а и можеш да тренираш където искаш. По наше време това трябваше да е само в Испания. Но аз не съжалявам! За мен испанското първенство е най-силното в света!
- Стоичков също премина през Япония. Засякохте ли се с него там?
- Не. Аз бях заедно с Андони Гойкоечея и трябва да ви призная, че ни беше много интересно. Друга култура, друг народ, всичко беше различно. Говори ли сме с Христо, който имаше добри моменти и в страната на изгряващото слънце. Той беше далече от нас, така че коментарите ги оставяхме, когато се видим в Барселона.
- А какво можете да ни разкажете за създателя на този „дрийм тим“ - Йохан Кройф?
- Винаги ще го помня с добро. Наистина специален човек. През всичките шест години заедно. За мен той беше най-добрият треньор, който съм имал. Говорил съм много със съотборниците си за него и всички са на едно мнение по този въпрос. Той бе треньор, който създаде собствена епоха във футбола и го промени за по-добро. Всичко при него бе революция – промени начина, по който виждахме футбола, дори и тренировките ни промени. Дотогава в заниманията се наблягаше на физическата подготовка, на силата и на тичането. Понякога самоцелно и дори без топка. Той трябваше да промени дори и манталитета на треньорите по физическата подготовка. И всичко това го постигна! Сега виждате резултатите от неговата работа. Най-популярната игра се промени благодарение на неговия гений. Кройф е легенда и всички ние трябва да сме му признателни.
- А днес с какво се занимавате след тази блестяща кариера зад гърба ви? Мислите ли да се отдадете на треньорската професия?
- Да си треньор е много трудно. Местата са много ограничени. В Испания имаш само 40 отбора, в които можеш и си заслужава да станеш треньор. Става въпрос за Ла Лига и Сегунда дивисион. Може и в по-ниските категории, но там не си заслужава. В тези 40 отбора изискванията са много високи. За успех се признават само победите и титлите. А иначе взех диплома за треньор, заедно с Гуардиола и Луис Енрике. Цялото ни футболно поколение ги взехме почти едновременно. Но имам един приятел, който казва така, че след футболната кариера има три пътя, по които можеш да тръгнеш. Единият е да станеш треньор. Другият път е да станеш техническо лице, секретар или да заемеш някакъв друг пост в клуба ти, а за подобно нещо засега никой не ми се е обадил. Така за мен остана последния път - медиите. Вече съм работил и сътрудничил в няколко различни медии - радио, телевизия и преса.
- Значи колега!
- Да, колега! Всеки понеделник правя коментар за последната страница на „Ел Мундо Депортиво“ – най-големият спортен ежедневник в Барселона, работя за Испанското национално радио, където коментирам мачовете на Барселона и националния отбор, а често съм и в телевизионните канали, където се изявявам като коментатор или анализатор. Това ме прави щастлив!
