Илия Груев: Преследвам последователно целите си

Между две тренировки на Дуисбург и интер­вю за "Кикер" един­ственият български настав­ник във Втора Бундеслига Илия Груев намира време и за "Тема Спорт". Човекът, кой­то влиза в съблекалнята на зе­брите през 2000 година, без да знае и дума на немски език, днес мисли и говори като гер­манец. И това не се дължи са­мо на получения наскоро пас­порт.

Г-н Груев, ще има ли българ­ски треньорски сблъсък във Втора Бундеслига наесен? Па­вел Дочев е само на победа от промоция с Ерцгебирге?
- Бих се радвал много и за него, и за мен, защото това не се е случвало досега в историята. Ще бъда доволен и горд, защото ще се види, че българските треньо­ри са ценени високо в Германия.

Когато поехте отбора през ноември, Дуисбург изоставаше много, но сега сте доста по-близо до спасението. Колко точки са ви нужни в оставащи­те три кръга, за да оцелеете по вашите сметки?
- Когато дойдох, Дуисбург имаше 6 точки от 13 мача, ди­станцията от отборите пред нас бе 9-10 точки, а сега я нама­лихме на 3 до баражите и на 4 до спасението. Когато поех отбо­ра, журналистите определиха задачата пред мен като "мисия­та невъзможна". Постепенно обаче се стабилизирахме. В по­следните пет кръга събрахме 10 точки - по този показател сме на 4-о място във Втора Бунде­слига в периода. На правилния път сме. Програмата е тежка - в петък е дербито с Фортуна, по­сле гостуваме на Зандхаузен и на­края приемаме РБ Лайпциг. Дру­гите отбори, които са застра­шени - Падерборн, ФШФ Франк­фурт, Мюнхен 1860 и Фортуна, играят помежду си и ще губят точки. Евентуално с 6 пункта ще отидем на бараж, дори може да се надяваме директно да се спасим. Най-важен е първият мач с Дюселдорф, който трябва да спечелим на всяка цена.

В предишното домакинство надвихте Мюнхен 1860, Воден от Бено Мьолман. Сега се из­правяте срещу друга местна легенда - Фридхелм Функел. Победата в Нюрнберг ли ви до­несе увереност, или най-накрая успяхте да наложите идеите си в тима?
- И двете. Най-много ме радва, че момчетата израснаха ка­то футболисти, хора и лично­сти и изградихме страхотен ко­лектив. Показват най-доброто от себе си. Дори тези, които не играят често, се стараят. Това ме прави горд. Преживяхме мно­го перипетии, но те калиха хаpактepa ни. Ние сме от малко­то отбори в долната половина на таблицата, които успяват да обръщат негативни резулта­ти. Сторихме го четири пъти досега - в Дюселдорф губехме, но взехме точка за 1:1, срещу ФШФ Франкфурт - от 0:2 и 1:3 стиг­нахме до 3:3, сега обърнахме Унион и Мюнхен 1860 до 2:1 вкъ­щи. Тези неща ни костваха много енергия и усилия, но когато успе­еш в такива мачове, дори да си последен в класирането, ти идва самочувствие, че ще можеш да се справиш с всеки. Що се отнася до колегите, имам респект и към Бено Мьолман, и към Фрид­хелм Функел, защото те са дока­зани треньори, работили са дъл­ги години в Бундеслигата и са много уважавани тук.

Нямахте средства за зимни трансфери, но от двата, кои­то направихте - на халфа Барис Йозбек (от Кайзери) и напада­теля Томане (от Гимараиш), като че ли случихте само с пър­вия. В атака ли са най-големите ви проблеми, вкарали сте едва 27 гола за 31 кръга?
- Напоследък се стабилизирах­ме в атака. Вкарахме три гола във Франкфурт на ФШФ, а и в домакинските мачове бележим вече по два гола, което е добър атестат за атакуващите ни футболисти, факт е, че нямаме изявен голмайстор. При нас е та­ка -последните 17 гола са дело на 14 футболисти и имаме девет гола на резерви. По този показа­тел сме първи в лигата. С Барис Йозбек случихме, защото той познава Втора лига от престоя си в Унион, преди да отиде в Кай­зери, по-рано е играл в Галатасарай. Момчето говори езика, ро­ден и израснал е в Германия. При Томане ситуацията е друга - ид­ва от елитна лига, а проблемът е, че не говори друг език освен португалски и трудно се адап­тира към условията тук. Иначе класата я има. Момчето се ста­рае, учи езика, има характер и се опитва да ни помогне. Да не заб­равяме и отсъствието на Вик­тор Обиня, в много мачове това си каза думата. Все пак нигери­ецът е класа - играл е в отбори като Интер, Уест Хем, Малага, Локомотив Москва, шампион на Италия.

Публиката отново пълни стадиона на Дуисбург, 30 000 билета за мача в петък бяха разпродадени за часове. Оче­видно хората оценяват какво сторихте за тези месеци. Чи­сто емоционално в Дуисбург ли се чувствате най-добре досега в кариерата си?
- Наистина е така. Хубавото е, че изобщо стигнахме до тази ситуация и успяхме да върнем хората по трибуните. Стадионът ни е за 31 500 зри­тели, сега за дербито ще е пъ­лен, ще има 3-4 хил. от Дюсел­дорф. От една страна, това красноречиво говори за нашата работа, от друга - Дуисбург е традиционен клуб, с голяма фенска маса. Самият аз се чувствам тук като у дома си. Това е нож с две остриета, защото влагаш страст и емоции. Така е по-трудно, отколкото, ако гледаш на работата строго професи­онално. Аз обаче се идентифици­рам напълно с клуба, с феновете, с отбора. За мен това е важно.

Наскоро поканихте да гово­ри пред отбора клубната легенда Михаел Тьонис, който е успял да пребори рака. Каква беше идеята Ви?
- Често в медийното про­странство се говори за натиск, за напрежение, за стрес. Срещ­нах момчетата с тази легенда на Дуисбург, която им разказва какво е преживял - как е фалирал, как е пушил по 80 цигари на ден и се е разболял от рак, но в крайна сметка е стъпил отново на краката си. Това, през което е ми­нал той - ето това е стрес, ко­гато се бориш за живота си. Футболът е само една игра. Ма­кар всеки мач да ни е важен, ма­кар оцеляването на клуба да е важно. Исках играчите да разбе­рат какво значи напрежение.

Дълги години работихте с различни треньори - Балъков, Матеус и Коста Руняич. Казва­ха, че сте мозъкът зад такти­ката и сте много добър специа­лист по статичните положе­ния. Не ви ли сърбяха ръцете по-рано да поемете сам някой отбор, или просто чакахте подходящата оферта?
- Аз се занимавам с удовол­ствие с треньорската професия с всичките ѝ позитиви и негати­ви. Като футболист нямаш так­ъв стрес. Като треньор е друго - носиш по-голяма отговорност и ти отделят повече медийно внимание. Винаги съм искал да бъ­да старши треньор, но това да се случи в подходящ момент и аз да съм напълно убеден, че съм подготвен за това. Работил съм с Балъков, Матеус и Руняич, но винаги съм бил коректен и лоя­лен към тях. Не съм си и помислял да им седна на мястото. Имал съм последователни цели и съм ги изпълнявал. Още преди две го­дини получих предложение от Дуисбург, но тогава ситуацията бе съвсем друга. Взеха лиценза на отбора заради неправилно пода­дени документи, пратиха го в Трета лига. Нямахме играчи, ня­маше време за подготовка. За­това не исках да рискувам всич­ко в такъв момент. Сега пак бе тежка ситуация, но аз съм убе­ден, че човек трябва да поеме рискове и да носи отговорност. Още повече за отбора, за кой- то съм играл с гордост като футболист. Това бе най-правил­ният избор за мен.

Краси Балъков сбъдна мечта­та си да води отбор в Бунде­слигата, но остана само 8 мача начело на Кайзерслаутерн. Не ви ли притеснява, че и за вас вратите могат да се затво­рят при евентуален неуспех?
- Човек винаги трябба да вярва в себе си. Аз бях с Краси тогава, но ситуацията бе дру­га. Поехме отбора 8 мача пре­ди края на сезона, на 6 точки под чертата. Имахме догово­ри и за Втора лига, което бе логичното следствие - да се види как ще работим във Вто­ра лига и да гоним незабавно връщане в елита. Сега при мен е напълно различно. Трябва да се пробва. А дали вратите ще се отворят или затворят, ни­кога не се знае. Когато човек показва добра работа и тя се оценява, винаги се отварят врати.

В националния отбор пред­стои да бъде повикан един футболист от Щутгарт - Бо­рис Ташчи. Имате ли пред­става за качествата му? Мо­же ли да помогне на национал­ния отбор?
- Не го познавам в детайли, не съм го гледал на живо. Чу­вам, че се развива добре и има перспективи. Щом е минал школовката в Германия, ако има нужните качества и ха­рактер, би помогнал на нацио­налния отбор. Стига да го пра­ви с гордост и чест, защото само така се играе за нацио­налния отбор.

И накрая, по-вкусни ли са вурстчетата и бирата в по­следните две седмици, откак­то имате и германско граж­данство?
- (Смее се.) И когато получих паспорта, го казах: аз съм горд, че успях да дойда на 30 години в Германия. Тогава бе много трудно, имаше ограничения, България не бе в Европейския съюз, вадеха се визи. Никога не съм предполагал, че ще остана толкова дълго в тази страна, че да се чувствам сега у дома си. Цялата ми фамилия получи паспорти, това ме прави горд. Аз обаче винаги ще се гордея, че съм българин и так­ъв ще си остана, защото в Бъл­гария са ми корените, родите­лите, близките и приятелите. Иначе беше логично да напра­вя тази стъпка.