Най-добрата българска спринтьорка Ивет Лалова даде едно от най-откровените си интервюта за зрителите на предаването "Зона спорт" по bTV Action. Тя говори за завръщането си в големия спорт, за приятеля си Симоне, за предстоящата сватба и кога ще помисли за деца.
- Отмина ли еуфорията от Олимпиадата?
- Отмина определено еуфорията. Изпитвам няколко чувства. Едно от тях е тъгата, че една голяма цел е отминала, но в атлетиката ние имаме минимум по една такава голяма цел, даже две - всяка година, защото има зимен и летен сезон. Сега е ред да намеря следваща цел, която да преследвам - да приключа сезона по един много хубав начин.
- Няма да се връщаме много назад да анализираме олимпийските игри, но все пак в онзи момент в спринта на 100 м, когато бе в тази изключително силна серия, какво чувстваше?
- Това, което чувствах изцяло в Лондон бе един дискомфорт, който почувствах още в момента на моето пристигане, не мога да разбере фарингит или ларингит изкарах, но със сигурност не се чувствах добре здравословно, имах и други проблеми, но мен не ме притеснява конкуренцията, не ме притесняват големите имена, аз правя по около 30 старта на година и в 25 от тях, съм сред големите имена. Имам известен опит и това не може да ме панира и не може да ме притесни. Наистина тогава не беше моят ден, приех го това нещо, но дори и да беше моят ден, аз не бях готова за слизане под 11 секунди. Дали съм четвърта, пета или трета в полуфинала, ако не вляза във финал, за мен няма абсолютно никакво значение.
- Професор Бономи беше ли с теб в тези стартове?
- Да, през цялото време. За нас много голяма цел тази година бе по-скоро европейското първенство. Знам какво е нивото на спинта в световен мащаб и знам какво се случва по време на олимпийските игри, затова, не знам дали някои си е правил илюзии, но аз лично не съм бленувала медали. По-скоро се надявах на един финал, но знаех, че и новият регламент с трите полуфинала, в който влизат само първите две времена, е убийствен.
- Тази Олимпиада има и друго значение за теб. Тя символизира и твоето голямо завръщане в спорта. Знаем колко дълъг път извървя от Игрите в Атина до тази Олимпиада...
- Тази Олимпиада беше специална за мен точно заради това. Днес се замислих, че в Пекин пристигнах с много трудно покрит норматив. Тази година пристигнах на Игрите в Лондон като европейска шампионка и това имаше и своята тежест, но и своята позитивна част. Бих определила тази Олимпиада като едно ново начало на един вече опитен и зрял атлет. За съжаление, всички са много прави, когато казват, че когато един атлет се научи какво представлява спринта, как да побеждава, как да бяга и всичко, значи не му остава още много. Надявам се моето оставане да бъде поне до Рио, да имам късмет, Божа работа, наистина. Да бъда здрава, за да мога там да бъда и опитната, и зрялата, и все още можещата, и знаещата атлетка. Първата част на сезона бе много трудна за мен. Имах доста слаби за моите възможности резултати, лакътушех се нагоре-надолу.
Наистина бях много неуверена, около един месец не можех да тренирам нормално, но това е част от нашата професия, от нашия живот. Всъщност да стигнеш до върха не е да оцелееш, да не се контузиш, а по-скоро е как преодоляващ тези моменти и тези етапи, които се появяват рано или късно. Няма спортист, няма лекоатлет, който да е останал винаги здрав, да не се е контузил по някакъв начин, да не е срещнал някакви проблеми. Това за мен означава, че ти не тренираш достатъчно. Смятам, че спасявайки европейската титла, аз минах по възможно най-добрия начин през тази контузия и дадох всичко от себе си на Олимпиадата. Явно този път толкова са били възможностите ми, аз съм щастлива, защото там нямаше спринтьорка, която да не ме познава и много от тях, страшно много ме уважават. За мен играта продължава.
- Спомням си на аерогарата момента, в който се върна след този тежък инцидент и твоите думи: "Ще се върна". Тогава ме впечатли в теб тази увереност, с която го направи. Близките ти бяха до теб, но усещаше ли и такива хора, които са те отписали от спорта?
- Да, нормално е много хора да те отпишат от спорта, когато кракът ти е счупен на две. През всичките тези години, се срешнах с двама атлети и то с единия от тях, не лично, които са претърпяла фрактура на бедрена кост и не са успяли да се завърнат в спорта. Не са успели да се върнат на някакво хубаво ниво като резултати. Затова тук смятам, че идва моят късмет и работата на хирурга, защото именно оттам е започнало моето завръщане - от неговата работа, от неговата операция, от перфекционизма, с който той е сглобил обратно моя крак. Оттам нататък наистина без помощта, без подкрепата на всички хора около мен, това никога нямаше да се случи. Моето семейство, Коце Миланов, това бяха едни много дълги години, в които ние вярвахме и искахме, но не бяхме сигурни, че мога да се върна. Аз лично си мислех, ако трябва 10 години ще чакам, 10 години ще блъскам и то почти стана така. Именно затова съм обратно на пистата, за да има какво да разкажа, да дам смисъл на всичките тези години.
- Спомняш ли си момента, в който си повярва, че ще успееш да се завърнеш? Момента, в който усети, че се завръщаш в големия спорт?
- Да, усетих такъв момент, но той беше много измамен на няколко пъти. Всеки път през миналите години, когато съм давала хубав резултат, идваще едно измамно чувство: "Ето, това е!", но то после изчезваше. Резултатите се редуваха - по-добри, по-слаби. По-скоро може би миналата година, когато слязох за втори път в кариерата си под 11 секунди, придобих много голяма увереност и си повярвах много повече, но спринтът е такъв, че всичко зависи от моментното състояние. Ти днес може да си на 10,90 сек. обаче утре те хваща една настинка и си на 11,40 и вече отиваш в съвсем друга категория.
- Тези 10,77 сек. каква роля изиграха в твоя живот?
- Тези 10,77 остават една загадка за повечето хора, тъй като аз ги избягах много млада, много уверена. Бях буквално едно дете, което нямаше спирачки тогава. Много скоро след това, за съжаление, се спънах в първата си преграда и първата си спирачка в кариерата и въобще в живота, но за мен тези 10,77 са една много голяма мотивация, защото доближавайки се до тях, аз вярвам много повече в себе си и че мога даги достигна.
- Започваш нова подготовка за следващите олимпийски игри в Рио. Включва ли тази подготовка и сватба, дете? Мислила ли си за това нещо? Много спортистки успяват точно тогава, след такива важни моменти в живота си, да постигнат най-големите си резултати?
- Ще бъда откровена, Ели, наистина детенцето смятам, че ще дойде в правилния момент. Аз загубих прекалено много години в малки и големи контузии, и кариерата ми отминава с такава скорост, че някак си виждайки Рио, аз виждам своя край в атлетиката, което е доста мъчно и не ми се иска, но зная, че вече, минавайки 30 години, всяка една следваща година и всеки един успех е едно малко чудо. Късметлийка съм с това, че съм много запазена физически. Не съм имала толкова много тежки тренировки, не съм изтезавана. Ако съм здрава мога да продължа още няколко години.
За детенцето ще мислиме, сватбата е по-лесна - обличаш роклята, отиваш, празнуваш, подписваш и готово. Детенцето е един много голям ангажимент и ти знаеш по-добре от мен, една голяма тежест като спортист. Още повече, аз се привързвам много лесно и със сигурност ще страдам много, ако не мога да си бъда с детенцето. Ще дойде моментът, в който ще кажем: "ОК, сега е подходящо". Сега идват тези години, които чаках толкова много и които заслужавам да дам всичко от себе си.
- Но дата за сватба все още няма?
- Все още не. Ще се чуе.
- Каква е ролята на Симоне в твоя живот до момента. Знаем колко сте привързани. Отиде в Италия, той е една от причините, разбира се.
- Да, той изигра и играе огромна роля в моя живот, не мога да крия. Затова ще се омъжа за него. Живот и здраве, много скоро. Той ми помогна и ми показа един друг свят на атлетиката. Показа ми, че има много неща в света на спорта, в кариерата на спортиста, които аз не подозирах, че съществуват. Една от тези страни е именно, че можеш да имаш семейство на пистата и можеш да бъдеш със съпруга си, с мъжа си, с приятеля си и това само да ти помага, а не да ти пречи. При нас има едно разбиране, което аз винаги не съм харесвала, че една влюбена жена, една омъжена жена, жена със семейство или със сериозен приятел, е някакси несеруиозна в работата си. Малко ни е насадено като мислене и аз винаги съм се опитвала да се боря срещу тези изказвания. Смятам, че го доказвам. Симоне ми помогна много, защото ме подкрепи, защото ме заобича в най-трудните ми моменти.
Той нямаше представа, че наистина мога да бягам 10,07 или 10,09 или че изобщо мога да бягам отново. Той направи всичко възможно да бъда щастлива и да намеря себе си и да довърша своя път в атлетиката. За него аз съм един голям шампион, който рано или късно ще намери своите моменти и ще изгради своята кариера по един прекрасен начин.
- Каква е разликата между славата в България и Италия? Безспорно един от най-трудните ти моменти е било точно това решение, което си взела, да си тръгнеш от Коце Миланов и да отидеш при проф. Бономи?
- Трудно е всяко решение, което трябва да вземеш, засягащо кариерата ти. Още повече, че всяко решение в един такъв момент, когато вече си на 27-28 години, е риск. Реално ти залагаш всичко на една карта. Това, което аз намерих в Италия, е най-вече едно спокойствие. На атлетите не е предоставено кой знае какво, нито ги возят с шофьори, нито е опънат червения килим на стадиона, просто е спокойно, имахубава храна, има нормални условия, няма стрес, може би и градът е по-малък. Стадионът е прекрасен, те са вече два, има и закрита писта. Това е малък град, който дори не е областен, на 60 км от Рим. Една много малка структура със събрани голям стадион, който вече е с чисто нова писта, малък закрит стадион и закрита 100 и няколко-метрова писта, което е достатъчно за една целогодишна подготовка на много атлети.
Разликата е в това, че още от по-малки резултати, от по-млади спортис, те са подкрепяни повече като заплати, като клубове. Не искам винаги да ги хваля и да излиза, че там е кой знае колко по-различно. Условията, заплащането, са разлини. Знаем без тренировки, без труд, няма как да се постигне каквото и да е.
- Може би това е една от причините нашата щафета, която имаше такива амбиции да не успее да се подготви, нямаше треньор. Какво изобщо се случи с тази щафета?
- За мен единствената причина тази щафета да не се случи е това, че не беше назначен треньор, но замисляйки се после, тук е много трудно да се назначи този треньор, защото той няма как да бъде треньор на нито една от четирите. При нас този модел ще бъде много трудно приет и това показаха и резултатите, защото е трудно някой да обедини всички особено в атлетиката. Атлетиката е толкова индивидуален спорт и ние почти не се засичаме, не се виждам,е толкова със своите колеги през по-голямата част от подготовката. Отделно всеки с всеки е в някакви отношения. Имат някакви недовършени неща. Всичко това, когато се пренесе на пистата, е невъзможно ние да бъдем един отбор и един колектив. Трябва да има един човек, който да реже и да сече и каже сега сте на лагер тук, сега сте на лагер там.
- България е страна с традиции в леката атлетика. В момента почти нямаме състезатели, условия. Резултатите не са това, което бяха...
- Тъжно е, но аз гледам позитивно. Пак имаме нещо, защото в много други сфери в страната, много неща са тръгнали на зле, много неща не са същите. Да не кажем, че нищо не е същото, както преди 30 години, затова не можем да искаме и резултатите ни да са същите. Просто животът се променя, всичко се модернизира и ние трябва да бъдем в крак с времето, да се модернизираме и ние, да си променим мисленето и да разберем какво трябва да направим сега. За съжаление, ако няма промяна в спорта, няма да има и успехи. Смятам, че това показваме ние. Сигурна съм, че има много талантливи деца. Надявам се, че след нас идва едно поколение, което ще има големи шампиони и вярвам, че нещата ще се оправят. Нека бъдем позитивни. Виждам, че се строят стадиони, обръща се внимание, но системата е много разбита. За тези три олимпиади, аз хванах три различни правителства, три различни поколения спортисти. Нещата са много различни, много се изменят. За съжаление хванахме години, в които много неща се разрушиха и затова сега започва да се гради. Но се гради от нулата и трябва да изчакаме. Надявам се моето поколение да има късмет, ако не, тези след нас.
- Надявам се, че няма да те видим да се състезаваш за друга страна, а с гордост да развяваш българския флаг...
- Всеки развява българския флаг с гордост. Няма да крия, имам много апетитни предложения, но това е много трудно решение.
Ивет: Виждайки Рио, аз виждам своя край в атлетиката
"Сватбата е близо, детето трябва да дойде в правилния момент"
