През 2013 г. едно момче от България става най-младият лицензиран мениджър на ФИФА към момента – току-що навършил 20 г., взема изпита в БФС. 3 г. по-късно той вече жъне сериозни успехи в професията. През август финализира преминаването на Симеон Славчев от “Спортинг” (Лисабон) в “Лехия” (Гданск). Работи и със световни имена като Самуел Ето’О. А 2016 г. е свързана и с най-грандиозното събитие, част от чиято организация е той – юбилейния мач на Христо Стоичков “50 години номер 8”. Името му е Стефан Бакалски. Роден е на 20 юли 1993 г. в София. Как всъщност толкова млад се превръща във фактор сред акулите в трансферния бизнес във футбола и какви са възгледите му за развитие, Бакалски разказва в интервю за вестник “24 часа”.
- Стефане, как толкова млад стана футболен мениджър?
- Играл съм футбол през почти цялата част от съзнателния си живот. Започнах в “Славия”, след което преминах в ЦСКА. Между другото, още от малък съдбата ме е срещнала с Христо Стоичков, за което трябва да съм благодарен. Преминах в ЦСКА благодарение на Стоичков. Бях на един кастинг на “Жилет”. На финала вкарах три гола. Той беше там и след мача отиде и ме записа в ЦСКА. Оттогава не се бяхме нито виждали, нито чували. Аз съм бил на 9-10 годинки. Нормално беше – изобщо не ме помнеше, толкова деца са му минали през погледа. То аз дори не помнех, баща ми ме подсети.
Но Стоичков ме е записал при Светльо Мирчев в ЦСКА. На 18 години подписах с “Цървена звезда”, там бях дори при Просинечки. Но съм играл само за втория отбор. След това получих няколко доста тежки травми. Отидох под наем в Малта, за да се възстановя, но видях, че не мога да бъда това, което искам. Нямаше смисъл да се задоволявам с малкото, защото нямаше да доставям удоволствие на себе си. Защо не съм успял като футболист – отчитам своите грешки. Но така ми било писано. Цял живот обаче съм свързан с футбола, обкръжението ми също е такова. И в един момент спирам и тръгвам да се развивам в област, в която искам да съм добър. Няма да отида да се занимавам с автомобилно инженерство, не съм го учил. Не разбирам от всичко, както доста от българите. И реших, че имам два пътя – треньор или мениджър.
Когато се отказах, бях на 19-20 години. Трудна възраст за старт в тези области, защото хората в областта са на по-сериозна възраст. Но реших, че няма невъзможни неща. Имах контакти и нищо не ми пречеше да опитам. А то взе, че се получи. Имах хубав старт. Тръгнах да работя с един човек, но с времето нещата не се получиха и всеки пое по своя различен път. Но аз съм му благодарен, защото съм научил важни неща. В момента работя самостоятелно, имам си моя агенция и смятам, че се развивам добре.
- Макар активните работни сезони да са по време на летния и зимния трансферен прозорец, как протича цялата година на млад човек, решил да бъде футболен мениджър?
- Ако разчиташ да е само зима и лято, много скоро може да се окаже, че си безработен, защото няма работа. Има подготовка за трансферните прозорци, да намериш пролуки – на кои пазари работиш, с кои хора работиш. Най-трудното е да намериш хора, на които да се довериш. Особено на моята възраст е много трудно да спечелиш доверието на по-опитните, по-големите хора в този бизнес и да им докажеш, че ти си човекът, с когото трябва да работят. Независимо дали е друг агент от чужбина, директор на клуб, или президент на отбор. Та дори и на футболистите.
- Какви пречки срещаш? Има ли удари под кръста от по-опитните в бранша? Имаш ли и планове за бъдещето си във футбола извън мениджърството?
- Поставил съм си много високи цели. Имам план за работа и развитие. Следвам го и въобще не ме интересуват конкуренция и странични проблеми. Всичко това са извинения. Ако някой желае нещо достатъчно, ще го постигне. Дори да има удари под кръста, важно е да не се навеждаш, а да показваш сила. И после да нанасяш удари по правилата, от тях най-много боли. Дали ще бъда във футбола само като мениджър, или и като ръководител, това вече е божа работа. Но имам доста сериозни планове. И смея да твърдя, че досега никой не е работил по начина, по който го правя аз. И смятам стъпките, които правя, да го докажат, извеждайки ме до много сериозно ниво във футбола.
- Как се стигна до преминаването на Симеон Славчев в Полша? Вярваш ли, че “Лехия” е правилният път за него към бъдещо титулярно място в друг европейски клуб от ранга на “Спортинг” (Лисабон), което би било добре и за националния отбор?
- Очаквах трансферът на Симеон Славчев да стане много лесно, но в крайна сметка се случи изключително трудно. Отне повече от два месеца и половина. Когато предложих Симеон на “Лехия”, беше 20 май. На 3 юни вече имах потвърждение, че го искат, а трансферът стана в средата на август. Поради ред причини. Но най-важното е, че накрая стана. Трансферът е крачка напред за Симеон, защото отборът е много добър, играе хубав и атакуващ футбол. Самият Симеон е много доволен. Договорът му е за една година под наем от “Спортинг”, но вярвам, че догодина ще имаме още по-големи поводи за радост.
В момента, в който Симеон се върне на терена, ще бъде в националния отбор. Защото е качествен футболист. Според мен полското първенство е неговото за момента – това, чрез което да просперира и да направи следващата крачка. То е доста по-силно от кипърското, където игра до момента. Поляците не спират да се развиват. И не само “Легия” (Варшава) е примерът, но да ги вземем и тях – 21 години не бяха влизали в Шампионската лига и сега са там. А като видите инфраструктурата на полските отбори, ще се уплашите. Години, години са напред пред много държави, а да не говорим пред нас.
- Преминаването на Мони Славчев от “Спортинг” в Полша ли е най-добрият ти трансфер дотук?
- Най-добрият ми трансфер предстои. Към момента съм със силни позиции в Турция, Китай, Азербайджан, работя и с чуждестранни играчи. Но целите ми са напред, не гледам назад. И все пак има нещо, което бих определил като най-големия си успех дотук - най-големият ми “трансфер” беше на 20 май.
- Как един млад мъж, тогава още ненавършил 23 години, приема факта, че е организирал мач като грандиозното шоу за 50-годишнината на Христо Стоичков?
- Думата “аз” не фигурира изобщо. Защото зад мача “50 години номер 8” стоеше силен отбор. Както аз, така и “Моко”, така и Мика, и Христина, а какво да говорим и за самия Христо Стоичков – направихме и невъзможното, за да се получи нещо, което няма аналог. Това е резултат на къртовски труд на всички заедно. Лично Жоан Лапорта каза, че такава организация на подобен род мачове не е виждал. И на Ицо много хора дори в Америка са му казали, че е направил нещо незабравимо. Сами видяхте – какъв порой се изля, небето се отвори, а хората стояха и не мърдаха. За това пък заслугата е на първо място на Ицо и уважението, което си е заслужил. Но и на самите хора. Изобщо нямаше да се получи, ако тези хора не бяха изпълнили трибуните. Като идея и принос в осъществяването, да, имам участие, но успехът беше заради Ицо и заради всички българи, които го обожават. Да, този мач беше голяма крачка за мен. И господин Стоичков ми помага изключително много във всякакви мои начинания, за което му благодаря. Отваря ми доста врати, но смятам, че съм го заслужил.
- Кое беше най-трудното около самия мач?
- Трудности имаше много. Но колкото са по-големи препятствията, толкова повече израстваш. Примерно много хора си мислят, че със Стоичков се работи трудно, но това изобщо те е така, стига да си честен, коректен и точен – нещата се получават по лесен начин. Трудът си беше къртовски – от октомври 2015 г. Имаше и всякакви доброжелатели, типично по нашенски. Трудно е и това да докараш звезди от цял свят в малка България. Те дойдоха заради Стоичков, дойдоха, за да го уважат. До два месеца преди мача Ицо си беше в чужбина, а покрай часовата разлика се получаваше, че спяхме по 3 часа на денонощие.
- Каква беше голямата печалба за самия Стоичков от мача?
- Радостта на хората най-вече. Уважението, което показаха хората към него – такъв порой се изсипа от небето, а никой не мръдна, хората стояха и пяха до последно. Това го спечели. Той наистина не направи този мач за себе си, играл е много мачове, спечелил е всичко във футбола индивидуално, бил е на върха на клубно ниво, та и на национално ниво с България, защото за нас онова четвърто място на световното първенство си е като златен медал. Направи мача, за да припомни на хората какво е било. Затова и този мач беше в България. Той държеше – ако се прави такъв мач, единственото място ще е в България. И хората да са доволни. Това беше единствената му цел. И то се видя в момента, в който излезе от тунела на „Васил Левски”.
Говорил съм много пъти с него. Винаги водещо беше – да го направим за хората в България. Защото той казваше, че без тях и тяхната подкрепа никога е нямало да бъде това, което е. Естествено, имало е и лоши моменти покрай добрите, но като теглиш чертата, трябва да остава хубавото.
- Като мениджър се занимаваш и с трансфери на чуждестранни футболисти, има ли и някоя чужда звезда, с която да си работил?
- Работя със Самуел Ето’О и с агента му много добре. През зимата бяхме на един ден от подписване в Китай, той ме беше оторизирал да работя с неговия агент. Но накрая си остана в “Анталия”. Дори Самуел Ето’О ми беше гост тук, в България. Дойде при мен с жена си директно от медения им месец – от Бора Бора пристигнаха в България за един ден. Дори аз не мога да си го обясня – това уважение, което показа. Но големите затова са големи. А иначе със Самуел Ето’О отделно работим и по друг проект, но ще го запазя в тайна засега, докато не стане реалност.
- Какъв човек е Самуел Ето’О?
- Изключително земен. Когато се запознах с него, на 10-ата минута си говорехме така, все едно се познаваме от 10 години. Човек с голямо чувство за хумор. Предразполага те. И дори забравяш, че говориш със световноизвестна звезда. Нормален човек е, като всички нас. Защото всички сми хора – едни по-успешни, други не. Тръгнал е от дъното, от нищото. И не е забравил през какво е преминал, за да стигне до топ нивото, на което се намира.
- Какво казва Ето'О за Стоичков?
- За него говори като за Господ Той е бил човекът, който се е грижел за Ето’О, когато Самуел е отишъл в “Барселона” – преди да стане тази голяма звезда. Много съжалява, че не можеше да бъде на мача на Стоичков, но имаше ангажименти, тъй като 20 май е националният ден на Камерун, политически беше сложно да не е в страната си. Каза, че продължава да съжалява, че не е успял да бъде на мача. Но за Стоичков си говори като за Господ.
- Какви са вижданията ти за развитието на футбола ни? Какво трябва да се направи, за да излезем от омагьосания кръг и пак да имаме успехи на национално ниво?
- Бях в “Спортинг”, в “Порто” с мои колеги. Една седмица обикалях из офисите им. Като структура и начин на работа сме поне 100 години назад. В скаутското звено на добър португалски отбор все едно влизаш в офис на Уолстрийт Там има само монитори. На ден наблюдават сигурно по 200 играчи. И отсяват, отсяват. Начинът на работа е убийствен. Като персонал нямат кой знае колко повече от нашите отбори, но всеки знае какво прави.
А и цялата система на работа тук много ни обърква. Ние работим с методи отпреди 20 и повече години, когато аз съм прохождал или не съм бил роден. Като гледам и работата с юношите. И треньорите не са най-виновни, тях трябва някой също да ги научи. Къща се строи от основите. А ние основи нямаме. Лежим на стари лаври, много стари. И разчитаме на индивидуален проблясък на някого. А често и прибързано си казваме: Имаме световна звезда, само защото някой е вкарал 2 гола в “А” група на 17 години. А това постижение не е кой знае какво, целите ни трябва да са много по-високи. Трябва да се замислим за промяна – и в мисленето, и генерално. Основите ги няма, българският футбол е изграден като сламената къщичка на трите прасенца – ние я вдигаме, но като духне вятър, тя пада. Едното прасенце се разбяга наляво, второто надясно, а третото изобщо не знае на кой свят се намира.
Губим позиции в световен мащаб, единствено “Лудогорец” прави нещо за имиджа на футбола ни. Има много критики, че играели предимно чужденци, но не трябва да забравяме някои неща – футболът е и комерсиален продукт. А и при тях е изключението, където можем да говорим и за футбол, и за продукт, и за България. Да, ще е много хубаво да имаме отбор от 11 българи титуляри, но първо трябва да изградим тези футболисти
В националния отбор се смениха страшно много треньори – пробвахме чужденци, българи, то не бяха легенди, успели на клубно ниво, млади, стари, всякакви – и все не става. Явно проблемът не е само в треньорите. Извъртяха се и стотици играчи, пак не става. Тоест трябва да се върнем на проблема с основите и да започнем да виждаме проблемите другаде, отговаряйки си на въпроса “Кой превърна футбола ни в сламената къщичка на трите прасенца?”.
