Величка Маркова е съпруга на Георги Аспарухов - Гунди. Преди дни - на 4 май, той щеше да навърши 79 години. Легендарният нападател на Левски и националния отбор загина в автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 година. Георги Аспарухов обаче е жив в сърцата на милиони българи. Ето какво каза Величка Маркова за NOVSPORT.
- Г-жо Маркова, предстои след седмица вълнуващ финал за купата на България между отборите на ЦСКА и Левски. Кой отбор ще грабне купата?
- Тази купа ще е за Левски. Сигурна съм в това. Имаме си музей, в който има място за тази купа. Няма нужда от повече приказки. Просто трябва футболистите на Левски да спечелят след седмица този трофей и да го занесат на стадиона.
- Какво мислите за представянето на Левски тази пролет под ръководството на Наско Сираков и Станимир Стоилов?
- Всичи, които обичаме Левски, не можем да бъдем разочаровани от това, което те вършат. Спокойно мога да кажа, че високо оценявам работата им. Наско Сираков застана начело на клуба в много труден момент и това му прави чест. Той се зае с Левски в много труден момент от историята на клуба, когато никой друг не искаше да го направи. Левскарската общност беше разединена, но той прояви характер и взе да управлява клуба в този много труден миг. Винаги съм се изненадвала от нападките срещу него. Наско Сираков не е измъквал Левски от ръцете на някого. Нямаше опашка от желаещи да застанат начело на Левски. Той беше единственият, който се осмели да помогне на любимия за милиони българи клуб. Голяма част от левскарската общност е разделена по отношение на Наско Сираков. Едни са за него, а други са против него. За Левски обаче важи правилото, че опре ли ножът в кокала, тогава няма разединение. А за Станимир Стоилов какво да кажа. Той очевидно е много добър треньор и това се вижда от резултатите, които има сега с Левски под негово ръководство.
- Преди дни Георги Аспарухов щеше да навърши 79 години, ако беше сред нас. Сега за какво бихте си говорили с него?
- За всичко бих си говорила с него. За абсолютно всичко. Бих си споделила филм, прочетена книга. Бих се разходила с него навън и поговорила за времето - има ле вятър, как грее слънцето и облаците, които се виждат.
- Какво би го разочаровало, ако сега гледаше футбол?
- Георги щеше да бъде разочарован от агресията. Агресията по терените и по стадионите. Това би било ужасно за него. Тази агресия той нямаше да може да я преживее, защото за него ходенето на стадиона беше като празник. Георги искаше хората да чувстват ходенето на стадиона като празник, като място, където можеш да отидеш със семейството си. Да заведеш децата си. Да се порадваш на една интересна игра. Така че агресията щеше да го отврати. Левскарската публика не е била агресивна. За него съперникът не беше враг, беше по-скоро спортен противник.
- С него сте се запознали много млади?
- Аз бях на 16 г. За първи път го видях във волейболната зала на стадион "Васил Левски". Играеше във волейболния юношески отбор на Левски. Този ден за мен беше първото ми участие в състезание като волейболистка в тази зала. Не ме впечатли, беше обикновено момче, но много пъргаво. Мина време, Георги изчезна от волейбола – разбрах, че вече се занимава с футбол. Приятелки ми казаха, че той иска да "ходи" с мен – тогава така се говореше. А пък аз отвърнах, че нямам интерес, но Георги започна да идва на моите мачове много настойчиво. И при мен интересът възникна. И на един 24 май, на ученическа забава – танцувахме, танцувахме, след което той ме изпрати до софийската улица "Мургаш", където тогава живеех. Ученическа любов. Хал хабер си нямах от връзки с момчета – беше ми странно някак си…Разхождахме се по улиците на София, сядахме по пейки, приказвахме си, държахме си ръцете, беше хубаво и приятно. Имаше и неудобства. Трябваше да се прибирам през зимата в 20 часа, а мама ми беше забранила да влизам в Борисовата градина с гадже. За мен беше огромно вълнение, когато се срещахме с Георги, даже ми прилошаваше едва ли не.
- Какво си спомняте от сватбата ви?
- Оженихме се на 4 август 1963 г. Георги беше войник, предстоеше му уволнение от „Ботев“ Пд. Адска жега. Беше ми много притеснено и бях помолила неговите приятели и съотборници да не викат „горчиво“, срамувах се от родителите ми. Но момчетата не ме послушаха и викаха – подписахме в Пловдив в Дома на младоженеца, където имаше огромна тълпа.
- Вашите родители как го приеха?
- На 9 юли навърших 20 години, а след месец се омъжих. Бях първи курс студентка, а той още войник, че и футболист. Как да го приемат – няма образование, няма перспектива – според тях де. Не бяха във възторг. Дадоха ни апартамент в квартал "Хаджи Димитър", но повече си бяхме при мама и татко. Освен това той много отсъстваше, имаше много дълги спортни лагери, страхувах се да живея сама.
- Раждането на Андрей как го промени?
- Той можеше да се грижи перфектно за него. И го влачеше навсякъде със себе си. Андрейчо беше на 2 г., когато Георги го взе във Варна, на "Спорт палас", където отиде да си лекува от травми краката. Георги май е предчувствал, че времето му с Андрей ще е кратко. Както и стана. Когато Георги загина, Андрей беше на 6. Въпреки обаче огромната любов, която той изпитваше към нашия син, не го лигавеше, не го разглезваше.
- Искаше ли да стане футболист?
- Не. Казваше, че е по-добре да стане едно спринтьорче, да си знае коридора и никой да не го рита. Защото ританията бяха ужасна работа. Георги толкова често беше с патерици и куцаше. Краката му бяха съсипани – особено левия. Толкова болка е преживял, че един път ми каза, че би било по-добре да му отрежат крака…Имаше дълги периоди, в които играеше на обезболяващи инжекции и след мач си блъскаше крака в стената. У дома гледаше телевизия винаги седнал на пода, за да може кракът му да е протегнат докрай.
- Миниха много години от неговата внезапна смърт, какво изпитвате сега?
- Понякога усещам остра болка, липсата си е липса. Георги го няма. Сега като го гледам на снимки, даже се питам: Божичко, имало ли го е на този свят! Живели ли сме заедно, какво имахме – радост, мечти… И какво стана! В един момент Господ реши да го прибере и да го направи легенда. А аз не мога да кажа нищо. Дано го е предпазил от нещо по-лошо…Аз съм вярващ човек, в Божиите работи не се бъркам, примирявам се. И това е. Най ми е мъчно, че Андрей загуби баща си. Лошото е, че си загубих и най-добрите приятели от футбола – Иван Вуцов, Сашо Костов, Павел Панов, си отидоха.
- Каква е рецептата за оздравяването на родния ни футбол?
- За да имаме силен национален отбор, то трябвада имаме и силни отбори в родния ни футбол, във вътрешното първенство. В един силен шампионат такова безбрежно царуване като на Лудогорец би било невъзможно. Години наред в Разград стават първи, но колко български футболисти има там. Как да направим така силен национален отбор. Същото се отнася и за останалите отбори у нас. Трябва да се работи с младите български състезатели и то години наред. Това нещо сега сякаш се прави в Левски и още един-два отбора у нас. Кой отбор ще има търпение да си отгледа звезда?
- Георги Аспарухов лесно ли проби във футбола?
- Никак не му беше лесно на него да успее да се наложи. Георги не кацна така на стадиона, като завършен футболист – ето ме, появявам се в целия си блясък. Беше му дадено време, шанс за изява. Сега за съжаление това не се получава, време няма. В националния отбор всеки треньор се опитва да скълъпи нещо, за да получи някакъв мимолетен резултат. Кой от нашите сегашни футболисти от националния отбор играе в голям отбор? Няма такъв.
- Гунди остава незабравим за милиони българи и хората продължават да го обичат и не могат да го забравят?
- Той играеше красиво, искаше хората на стадиона да не си тръгнат разочаровани. Георги притежаваше човечност, която все по-често липсва. Той имаше великодушие, която сега въобще я няма. Той беше земен, почтен човек. Георги можеше да поговори с всеки, готов да помогне на всеки. Той беше усмихнат приветлив, добър човек. Господ му беше дал с много щедра ръка, освен гениалния футболен талант, и всичките тия човешки добродетели, които могат само да привличат, а не да отблъскват.
- Знаете ли, че новото попълнение на Левски Ивелин Попов е откупил една фланелка на Георги Аспарухов. Тя е от мача с Англия 1:1 от 11 декември 1968 година. Този екип е бил 50 години в рамка на стадион "Уембли"?
- Зная, че е притежание на Ивелин Попов. Георги съжаляваше, че не е могъл да си даде фланелката, която му е била поискана от Боби Чарлтън. Той казваше "Не ми разрешиха да си дам фланелката на Боби Чарлтън". Ако някой е дал този екип, то това не е на Георги, а е станало след мача и тя е дадена от някой друг, но не и от него.
