Футболът, на кого всъщност принадлежи тази велика игра? Напоследък все по-често си задавам този въпрос. Най-вече заради факта, че пред очите ни този спорт се превърна от магия в кукла на богатите. Отговорът му е простичък - на феновете. Ние сме хората, които карат магията да съществува. Макар футболисти и треньори да я осъществяват, тя няма да се осъществи и да въздейства, ако не бъде наблюдавана. Като при „затворени врата” – спортът е същият, ама не е същото.
Започнах така, защото за съжаление в родината на футбола се случват неща, които отдалечават футбола от феновете и обратното. Двата най-успешни английски отбора са с американски собственици, които са точно толкова близо до футбола, колкото мъж до това да обясни на жена си защо го гледа.
Сегашното положение на двата най-велики клуба в родината на футбола няма как да не буди размисли върху това как ФА позволи те да попаднат в ръцете на нищо неподозиращите за „сокър” културата янки.
Истината е, че финикийските знаци провалиха футбола и по-точно убиха неговата романтика.
Истината е, че финикийските знаци провалиха футбола и по-точно убиха неговата романтика.
Истината е, че футболисти вече продават душите си млади за по едно куфарче със знаци седмична заплата и е трудно човек да ги обвини, а болезнената истина е, че клубовете вече са маркетингов продукт, благодарение на всички нас, които правим тази конспирация все по-мощна и богатите – още по-богати.
Манчестър Юнайтед бързо се превърна от най-печелившия ФК в света, в най-задлъжнелия, а новият собственик на Ливърпул се сблъсъка с „дербито на приятелството” в града на Бийтълс още със сядането си в официалните ложи и чу как изпълненият до краен предел „Гудисън парк” пее „U’re going down”. Все още не можем да съдим шефа на „червените”, но той със сигурност ще трябва да поправи доста от неразбориите на своите сънародници Х и Y. Ясно е, че Ливърпул не е толкова далеч от славата, колкото показваше в началото временното класиране на английската Висша лига. На стотина милиона паунда разстояние, биха казали босовете на Сити. Резервни нападатели, едно крило и един достатъчно добър халф, че да не изчезва, когато Стиви Джи е на терена. Толкоз, а дали ще бъдат гласувани доверие и бюджет на Рой Ходжсън и дали въобще мениджърът на тима ще разполага с достатъчно средства, за да се конкурира с останалите хищници на пазара, предстои да разберем. Както и това дали именно той е подходящият човек да преобрази „Анфийлд”.
Ясно е само, че в противен случай ще трябва да се намери наставник, който да може успешно да работи с момчета като Спиъринг, Дарби, Питър Ейлмер и Карл Клер, както и с таланти като Жонжо Шелви и Санчес Аяла.
Ясно е само, че в противен случай ще трябва да се намери наставник, който да може успешно да работи с момчета като Спиъринг, Дарби, Питър Ейлмер и Карл Клер, както и с таланти като Жонжо Шелви и Санчес Аяла.
В Юнайтед Алекс Фъргюсън показа, че може да работи с младите, но в халфовата му линия вече останаха само две „старчета” от школата, опитвайки се да покажат на едни далеч не толкова талантливи свои „наследници” как всъщност се играе футбол или какво точно се иска от тях на терена (Нани е изключението, което доказва правилото). Сега обаче сме в залеза на Фъргюсъновата кариера и шотландецът все по-често е принуден да се сблъсква с маркетинга, алчните футболни агенти и безкрайната жажда на футболистите за слава и повече пари. Звездоманията и темпераментът отведоха първо Бекъм, а после и Роналдо в Мадрид, докато лирите доведоха семейство Глейзър до ложите на „Олд Трафорд”.
Междувременно тимове като Челси и Манчестър Сити са с неограничени възможности на трансферния пазар и собственици, буквално играещи на FOOTBALL MANAGER™ с чийтове. Няма как деформацията на футбола да не води и до деградация на новите „фенове”, а и до отвращаване на старите. Няма как да не се появяват все повече фенове - еднодневки на този или онзи отбор, които бъркат футбола с чалгата и хейтърството, мислейки си, че комерсиалността и успехите, породени от жаждата за слава и богатството, имат нещо общо с играта (искрено се извинявам на хората, които подкрепят тези тимове отпреди ХХI век, те спадат към обясненото по-долу понятие). Няма как футболисти като Гигс, Джерард, Скоулс и Карагър да не са бавно и мъчително отиващи си динозаври.
Защото, според мен, голяма част от истинските фенове на английската Висша лига се прекланят пред публиката на Ливърпул, дълбоко уважават успехите на Юнайтед и не забравят за клубове с история като Лийдс, Нотингам Форсет и предшественика на Милтън Кийнс Донс. Не отричат красивата игра на Арсенал и недоумяват освобождаването на треньори като Мартин О’Нийл, Крис Хътън и Фил Браун. Тук е моментът да спра, за да не стана банален (може и да го пропуснах). Истината е, че изброеното по-горе, според мен, прави от един привърженик – фен, а не хейтър (съжалявам за чуждицата, но за български еквивалент не се сещам). Просто без останалите отбори, любимият клуб на всеки от нас не може да бъде това, което всъщност е.
Истината е, че да обичаш своите не означава да мразиш останалите, или да отричаш техните успехи. Истината е, че двата велики отбора ще трябва да се научат да живеят с фирменото управление на своите любими клубове и ще трябва да се учат да спестяват, докато останалите харчат.
Болезнената истина е, че футболът и музиката са едно от малкото останали неща, които би трябвало да сплотяват, а не да разединяват или предизвикват омраза - даже религията вече май не е сред тях, а и те са на път да загубят това си свойство.
Емил Арсов, Novsport.com
