Футболната война Германия – Англия

Знаете ли кой е актуалният анекдот сред английските запалянковци в ЮАР в момента? Естествено за мача с Германия и неизбежните исторически реминисценции за Втората световна война. Та във вица се казва, че световното в Южна Африка прилича на... Втората световна война, защото французите са се предали прекалено рано, американците са се намесили твърде късно и за англичаните е останало да се бият с фрицовете.

 

Е, в случая мнозина може да поспорят дали Англия има наистина сериозна роля на фронта по време на войната и дали най-силният им момент в нея е една прословута реч на Уинстън Чърчил, но е факт, че събитията отпреди 60-70 години се преекспонират на футболния терен и в крайна сметка се стига до истинска футболна война, когато става въпрос за мачове в Германия и Англия. Може би това твърдение важи повече за островитяните заради техните болезнени отпадналия след дузпи, докато немците като че ли не гледат толкова крайно на тези битки. Даже нещо повече, редица немски играчи, специалисти и фенове дори смятат, че срещите им с Холандия са далеч по-важни. Това твърдение си има своя резон и историята помни „най-голямата кражба на велосипеди" и дори не кой да е, а самият Ринус Микелс първи използва термина „Това е война" за мачовете между „лалетата" и Бундестима.

 

Според някои от най-новите анализи мачовете между Германия и Англия са станали важни през годините не толкова заради някакви милитаристични реваншистки настроения, а заради политика и икономика. Твърди се, че парламентарни избори в двете страни са печелени и губени заради футболни срещи между двата тима. Лейди Маргарет Татчър дори каза след падането на Берлинската стена, че ще трябва да минат най-малко 40 години, преди британските политици да имат пълно доверие на германските. Мастити икономически експерти на Запад дори твърдяха, че всичко това е заради икономиките на двете страни и факта, че немската постепенно изпревари английската. Тези неща може би донякъде обясняват защо и как голямото съперничество между двете страни се пренесе постепенно и на футболния терен, и мачовете между тях се превърнаха в най-големите европейски класики. Това е истината. Италия може и да има четири световни титли, но надали може да се похвали с някакво такова съперничество. Европа си има Германия - Англия, а Южна Америка чака Бразилия -Аржентина.

 

Това са мачове на мачовете на световни първенства. За футболния фен това е най-важно и точно заради това примерно Мондиал'90 и до известна степен Мондиал'82 са велики, защото на тях видяхме именно тези два велики сблъсъка. Това е все едно за метъл феновете да видят на едно място Голяма четворка на траша, както стана тази седмица в София, или за оперните почитатели да гледат на една сцена Шаляпин и Калас или Тримата тенори.

 

Каквото и да се говори, мачовете на Италия с Германия или с Англия никога не са носили такива емоции, не са оставяли такива вълшебни моменти, за които да се разказва с години, както тези между Англия и Германия. Да, радостта на Марко Тардели от финала на Мондиал'82 е емблематична, но пък от другата страна имаме десетки англосаксонски бижута, които освен с красота са пълни и с противоречия, скандали, съдийски грешки, сълзи, драми, събаряне на стадиони, рушене на митове, треньорски гафове и какво ли още не.

За всеки е ясно, че футболното съперничество между Англия и Германия започва през онази юлска вечер на 1966 година, когато тимът на Алф Рамзи победи с 4:2 след продължения ФРГ на „Уембли" и спечели за първи и единствен засега път световното първенство. Решенията на реферите Дийнст и Бахрамов, голът на Германия за 2:2 в последната минута на редовното време, нахлуванията на феновете секунди преди края на продълженията и митичните думи на коментатора Джон Мотсън са началото на една истинска футболна сага, чиито продължения са грешките на Рамзи на Мон-диал'70, сълзите на Газа и пропуските на Уодъл и Пиърс през 1990-а, след това този на Саутгейт през 1996 година, ударът на Хаман в последния мач на стария „Уембли" през 2000 г. и хеттрикът на Оуен насред Мюнхен през 2001 г.

 

В тези мачове винаги е имало и велики футболисти, като се почне от Боби Чарлтън и Бекенбауер, мине се през Брайтнер, Румениге, Ки-гън и Брайън Робсън, през Матеус, Клинсман, Гаскойн и Линекер и се стигне сега до Оуен и Кан.

 

Сега може би нещата са малко по-различни. Като че ли в двата тима няма митични фигури, като това важи далеч повече за Германия. В състава на Капело все пак са футболисти като Рууни, Лампард и Дже-рард, които са така лустросани от медиите, че се създава впечатлението, че са от класата на Боби Чарлтън, Кигън, Линекер или Газа, макар и някои от тях да нямат и петдесет процента от въображението и техниката на Гаскойн или Уодъл. Сигурно е, че днес няма да станем свидетели на фини изпълнения като тези в мачовете на Бразилия, Испания или Аржентина. Не ни и трябва да ги гледаме, защото днес просто е Германия - Англия. Нещо много повече от обикновен мач от световно първенство.

 

 

Тези два мача са описвани многократно, защото наистина са битки между титани, финалът на Мондиал'66 има всичко. Изравнителен гол в последната минута за Германия за 2:2 и продължения. В тях пък има съмнителен трети гол за Англия, за който споровете дали топката е минала голлинията никога няма да получат отговор. В крайна сметка Англия бие с 4:2 и печели световната титла.

През 1970-а двата тима се срещат на четвъртфиналите в Мексико и Англия води с 2:0, когато селекционерът Алф Рамзи решава да смени Боби Чарлтън заради жегата и да го запази за полуфинала. Резултатът е обрат до 2:2 и след това победа с 3:2 в продълженията за Германия. Естествено, англичаните си имат своите извинения - жегата, влажността, хранителното натравя-не на вратаря Бенкс и грешките на неговия заместник Бонети, криминалните обвинения срещу Боби Муур преди световното. Най-важни са обаче тактическите грешки на Рамзи и неговите трагични смени в мача.

 

До 70-те години Англия безспорно има надмощие в мачовете с Германия. В период на 4 години обаче Бундестимът записва три поредни успеха и този период се смята за големия обрат в баланса. Тогава Германия просто е най-силният тим в света с играчи като Майер, Бекенбауер, Нетцер и Мюлер. През 1972-ра на „Уембли" англичаните просто нямат извинения. Нетцер им изнася истинска лекция. За Англия тази загуба с 1:3 й отваря очите също толкова много, както и онази от Унгария през 1953 година и след това тази от Холандия през 1977 г.

 

За голяма част от футболните историци и специалисти полуфиналите между Англия и Германия на Мондиал'90 и Евро'96 са истинските финали на тези турнири.

 

Драмата от Торино през юли 1990 година имаше всичко. Това беше мач между два колоса, които имаха и велики футболисти. Голове, греди, сълзи, единоборства, тактическо надиграване. Какво повече

да иска човек. Когато видиш как младият Пол Гаскойн слага света в краката си след митична битка с Лотар Матеус в средата на терена, няма как да не осъзнаеш, че Англия срещу Германия е велик мач. Болката на Пиърс и радостта на немците са неща, които никога не се забравят от истинските футболни фенове.

 

Полуфиналът на Евро'96 също не отстъпваше като драма и може би този мач е най-яркото доказателство за немската воля и характер. Бундестимът влиза в мача без буквално половината си отбор и всички очакват той се срути под натиска на набралата скорост Англия. Една греда на Андертън и няколко сантиметри късмет при една атака на Гаскойн обаче спасиха немците, а при дузпите те бяха железни както винаги. Другото беше агонията на Саутгейт и мъката на цяла Англия.