Леко с националната кауза

В края на европейската авантюра на Лудогорец този сезон е време за анализи. Футболният такъв можем само да щрихираме с думите „видя се кой кого е в европейския футбол“. По-важно е да поразсъждаваме върху социокултурния аспект на случилото се в изминалия месец, защото може да се достигнат до някои интересни изводи за състоянието на българския фен, а и на българина като цяло.
 

Да започнем с хубавите неща. Първо, със сигурност е чудесно, когато националният стадион се пълни. Да, това не се случи, когато националният отбор игра срещу Италия, Дания и Чехия в световните квалификации, но все пак е приятно да видиш „Васил Левски“ пълен почти до краен предел на даден футболен мач у нас. Това от своя страна се свързва с основния аргумент в полза на получилата се истерия в рамките на последния месец. А той е, че се донесе радост на обикновения човек. Та нима можем да съдим хората, че са отишли да се забавляват на стадиона, да се тагват във Фейсбук, да си правят снимки? Не бива да обвиняваме никого, че е решил да внесе малко положителни емоции в ежедневието си. Нека не се ограничаваме и само в рамките на футболните фенове. Със сигурност в мачовете срещу Лацио и Валенсия на стадиона е имало и доста хора, които не са запалени по футболната игра до такава степен, но са решили да отидат и да подкрепят българското (в последните две думи няма ирония). За тях се отнася същото, както по-горе е описано, няма нищо лошо в това да се удари едно рамо на българския отбор. Тези хора не са отишли с лоши намерения и подигравки като „тия не знаят откъде се влиза на стадиона, пък са тръгнали на мач“ не важат. Чистосърдечно, простодушно и без предразсъдъци са заели местата си на трибуните, просто за да прекарат два приятни часа в четвъртък вечер.

Има обаче и доста негативни аспекти около т.нар. „национална кауза“, които трябва да ни покажат, че е добре да се гледа по-умерено на нещата и да не скачаме като петлета, когато се каже, че еди-кой си не е бил за Лудогорец. Крайно време е да стане напълно ясно, че съществува футболна култура, в чиято неписана конституция не фигурира задължението фен на отбора Х да подкрепя отбор Y в международните му мачове. Такъв филм не се прожектира. Нима феновете на Манчестър Юнайтед ще тръгнат да подкрепят Ливърпул в Европа? Може и да не викат за противниковия отбор, може просто да са безразлични към дадения мач, но при загуба неминуемо се започват бъзици и закачки. Така е в клубния футбол – всеки е сам за себе си, а националната кауза може да бъде единствено представителния отбор на страната. С две думи, Лудогорец не е България.



Задължително трябва да погледнем и към възхваляващите Лудогорец заглавия из медиите. Няма смисъл да се впускаме в подробности каква е ролята на „четвъртата власт“ в днешни дни  и как тя е способна да формира мнението на масите. Без съмнение „орлите“ заслужават похвали за представянето си, но писания, че едва ли не Лудогорец е единственият останал защитник на изстрадалата ни родина, че Лудогорец прави нещо немислимо, епохално, велико, историческо, създават впечатлението, че на всяка цена 7 милиона българи трябва да застанат зад тази „кауза” и трябва всички, които не се съгласяват с това, да бъдат преследвани като еретици и заклеймявани като национални предатели. За футболната култура вече стана дума, няма да повтаряме.



Още два въпроса. ЦСКА и Левски били ли са на осминафинал в евротурнирите? А пълнили ли са националния стадион? И на двата въпроса можем да изкрещим с ДА. Нещо повече за тези с късата памет, „червени“ и „сини“ са стигали и по-напред в турнирите и то неведнъж. А е имало времена, когато и по 70 000 са ходели на „Васил Левски“. Всъщност не е и толкова далеч времето, когато Левски игра в Шампионската лига и също си напълни стадиона. Но тогава нямаше национална кауза. На коментарите, че тези събития са минало и не трябва да се лежи на стари лаври, може да се отговори, че миналото не трябва да се забравя и за добро или за лошо, Левски и ЦСКА си остават символите на българския клубен футбол. Пък кой знае, може би след време Лудогорец ще заслужи да се нареди до или над тях.
 

Лудогорец бил нов и симпатичен провинциален отбор и било важно да ги подкрепим? Защо? Каква би трябвало да е разликата между това дали България е представена от Лудогорец, Левски, Локо Пловдив или Добруджа? Нали все са български отбори и стадионът трябва все да се пука по шевовете? Или е по-забавно да си говорим за Тампере и Иртиш? Всъщност изниква още един въпрос. Защо на мачовете с ПСВ, Черноморец и Динамо Загреб есента нямаше по 35 000 зрители? Явно тогава Лудогорец още не е бил припознат като бранител на честта на клетото ни отечество…


 

Няколко думи за финал. Най-важното е да се гледа малко по-умерено на нещата. Лудогорец постигна чудесни неща, зарадва обикновените хора, но не беше необходимо да се стига до гигантското възвеличаване, което може и да постигне обратен ефект, тъй като някои започнаха да се отрезвяват след постоянното повтаряне като мантра, че всички българи трябва да застанем зад този отбор. Вероятно липсата на футболна култура е основна причина за разпалените дискусии по модерен патриотизъм. Един човек обаче не става по-голям патриот, защото  подкрепя българския отбор в международен мач, нито става национален предател, ако не направи това, или вика за другия отбор. Всичко е въпрос на избор, живеем в демократични времена и е добре да си припомняме, че всеки има право на собствено мнение, а това е важна стъпка към едно истинско гражданско съзряване, което ни е силно необходимо в настоящите размирни времена.