Трябва наистина да предприемеш огромен риск за да насрочиш големи междунродни състезания в мъничкия канадски зимен център Сайпръс. Още повече стартове от Олимпиада. Когато целият свят фокусира внимание в надпреварата и когато топгладиаторите с бордове чакат този миг 4 години за да покажат на какво са способни.
Те обаче трудно могат да направат това в условията, които им предлага курортът, разположен влизост до Ванкувър. Дори в разгара на зимата – в средата на февруари тук снегът е оскъден. Покрай пистите изобщо го няма, а по трасетата е само благодарение на многото химия, непрекъснатите денонощни безбройни курсове на сомосвалите, докарващи го от над 150 км растояние и на отчаяната, но очевидно недостатъчна при подобни положителни температури работа на снежните оръдия.
През последните дни всички се измъчиха до крайност – организатори, състезатели, треньори, рефери, зрители, медии. И няма как е иначе. В курорт близо до окенаския бряг, ски трудно се правят. Дори и на север. Още повече, когато надморската височина е малко над 1000 метра.
Океанските въздушни течения непрекъснато нагнетяваха мъгли дъждове, ветрове и облаци над Сайпръс. За близо месец – от 21 януари насам - слънцето се усмихна само един ден – на 15 февруари. При това до обед. Влагата и валежите просто „изяждаха” снега, а мъглата правеше тренировки и състезания истинска мъка. В крайна сметка с цената на страшно много труд, огромна маса хора и на много пари нещата станаха. Що годе. Но дали най-добрите в сноуборда заслужаваха тази мъка?
Тодор Шабански