Ще говоря направо. Иска ми се хората в постоянно смаляващата ни се и без това мъничка държавица да се замислим колко още таланти като Бербатов, Мартин и Стилиян Петрови ще имаме.
Нима индивидите, привикнали да мразят, не съзнават, че демографският прираст на българите и перманетното заболяване на мамалюгите да се множат скоро ще накарат публиката на „Васил Левски” да аплодира с разкървени ръце, сълзи в очите и спомени в главите как „екзекуторът на Челси” Мариян Огнянов вършее по терена с капитанската лента на клетия ни национален тим.
На полувремето на стадиона до Орлов мост ще звучи Азис, а от Оркестър Кочани нагло ще твърдят, че в Македония има повече българи, отколкото у нас. Да спрем с обърната пирамида на българското размножаване и да се върнем към темата, поради която всъщност занимавам вниманието на читателите... но първо да завърша и без това дългия увод с едно изказване на виден наш футболен общественик:
„Не може държавата ни да е пустиня, а футболът ни да е оазис.” (Валентин Михов)
Вече не знам до кога, скъпи български съкилииници, ще продължаваме да залъгваме балканското си съзнание, че в милата ни татковина има футбол, да не говорим за национален отбор. Защото, за да имаш представителен тим, трябва преди всичко да разполагаш с кажи-речи 15 футболисти, закърмени с тази игра, а не с чашката или със силикона, който постоянно е пред очите на подрастващите.
Какво се получава в момента?
Ами получава се, че от трите коня, дето дърпаха каруцата, останаха два, а няма желаещи да наследят дори юздите. А и как да има, като в некой нощен клуб или пред компютъра е по-добре?
Не можем, а и не бива, драги сънародници, да се сравняваме с останалите „средни европейски отбори”. Ние и среден вече не сме. В щата Черна гора и континента Кипър като ходим, трябва да се молим за хикс, а не да се чудим с колко ще бием. Това беше едно време. И макар и за кратко, макар и много хубаво – всичко отмина. Идва есента, тръгваме на някъде, по-точно към Уелс. И те преди не бяха сериозно препятствие - с Трифон Иванов, чакащ пред наказателното пас от Краси Балъков, но онова поколение бе по-скоро изключение от правилото. Макар и преди него да е имало редки изключения. И надеждата за още такива да не умира. Какво ни остана на нас сега, за чартъра до Кардиф?
От асовете останаха едни двама Петрови – горките, не случиха на съотборници, че и те да поиграят на голям форум. А, да, и една работеща школа в Ловеч. Дано само кадри от нея, като Станислав Манолев, не изпуснат правата пътека, че в Холандия са повечко кривите...
Това ни е бъдещето. Една работеща ДЮШ. Толкова имаме, защото в Благоевград трудно се намират читави терени за подготовка. И най-жалкото – толкова заслужаваме.
Другото е синове, сватьове, племенници и млади надежди, останали накрая само надежди.
Имахме си още един талантлив футболист, но на него му писна. Защо си отиде Бербатов и дали бе прав – всеки си има собствено мнение, но аз като автор имам право да дам своето (цитатите по-долу са от него), защото хомосапиенсите, които са около и най-вече в медийното пространство би трябвало да разбират доводите му.
От сънародници успях да чуя такива неща за човек, който е топреализатор за всички времена на националния отбор, че понякога се чудя колко всъщност съмишленици имам в тази държавица. Стигна се до там, че Бербатов писа изявление, в което да обяснява, че „не е симулант и манекен”, направи още няколко опита да спре „недоверието и негативизма”, които го „обграждат отвсякъде”, а в един слънчев пролетен ден - да престане да бъде отговорен за жалкия български футбол. Митко се изправи пред всички ни и призна, че е уморен.
От „всички тези "разбирачи", всички завистници, всички злобари, хора, които не могат да спят, когато видят някой човек да преуспява”. Момчето, което куцайки вкара на Хърватска, заяви, че се оттегля от националния отбор. Каза го с наченки на сълзи в очите, но категорично.
Стори го с гордост, но дълбоко обиден, наранен и предаден. Националния ще го има и без Митко - той сам го каза. Слушайки го за миг си помислих, че е прав – имаме достатъчно талантливи футболисти, после се хванах, че се самозаблуждавам. Творецът си стягаше куфарите.
Тръгна за някъде, където го ценят и може спокойно със семейството си да храни катеричките. Дали тогава Бербатов предаде феновете, които му се радват, или предпази семейството и тях самите от всички писаници, които четем щом той сложи номер 9 в „бяло-зелено”, а играта на национала не върви – всеки сам може да си отговори.
Бербо продължава да показва на всички колко далеч може да стигне едно момче от Благоевград с топка в крака, сълзи в очите и голите си, но големи мечти. Публиката на ЦСКА го обруга, а после част от "специалистите" решиха, че могат още по-добре.
По нашите ширини винаги има повече разбиращи, отколкото можещи, а и по-малко пари, отколкото трябва.
Митко даде много на България. Какво му даде нашата мила татковина - всеки сам може да прецени. Къде остана оназ’ любов народна..?
Българската „обич” май му дойде малко в повече на човека и той си тръгна като Анна-Мария Борисова – усмихвайки се.
Въпреки цялостното отношение на половината нация, която май е още племе.
Защото непрофесионализмът на шефовете в която и да е област, във всички краища на страната ни, са плашещи.
По-плашещи даже от резултатите на националния отбор, че и от тези на юношите. ‘Щото там, ако ни хване почти който и да е европейски отбор… жална ни майка, както се казва. И това е нормално, защото само ДЮШ в Ловеч работи. Другото е ритай на сгурия, докато припаднеш, а после „иди да питаш вашите за някой лев, че да те препоръчам в първия тим… иначе няма да стане”. Останалото е - играхме добре, както никога и загубихме, както винаги.
Предлагам да се опитаме да занижим фриволно високите си критерии и да започнем да гледаме реално на нещата. Като Албания – точка навън си е чиста победа! Трябва да се научим как да се подкрепяме, когато нещата не вървят. Едва тогава може пък и някой да ни припомни как се побеждава.
Нека първо се пробваме да извадим децата навън, за да видим има ли къде да играят и после да търсим от някого сметка къде са ни успехите.
Нужно е да си дадем сметка, че обществото ни деградира!!! Всеки шести от нас е неграмотен, а всяко десето същество в България е бездомно куче… в праймтайма на родния ефир се вървят безкрайни турски сериали, а по БНТ се излъчват новини на турски език. Водещ спортен всекидневник написа на първа страница „Левски се обеси на гредата”, без кавички на отбора, а ние си говорим за Бербатов... да ни се неначуди челавек.
Най-честно ще бъде да започнем с референдуми да строим паметници на хора като Топалов, Стамболова, Гроздева, Йовчев, Петър Стойчев, Стамболова, Лавова, волейболистите, двамата Петрови, та дори и на Гришо, Кобрата и Алекс Жекова, защото те са сред малкото герои/победители, които са ни останали. ЕДИНСТВЕНО след техните успехи СВЕТЪТ чува за ГОРДАТА СТАРА ПЛАНИНА, и евентуално разбира, че България се намира някъде на Балканите.
Защото след голям успех всеки може да пее химна с пълно гърло.
Емил Арсов, Novsport.com
За националите, Бербатов и байганьовщината
И дали може "държавата ни да е пустиня, а футболът ни да е оазис."
