Гибона: Попаднах в състава за САЩ'94, но не исках да отида

 

 

- За един футболист всички мачове са спомен и изживяване. Ако трябва да кажа конкретен мач, нормално е да бъде Вечното дерби Левски - ЦСКА, но има и други, които остават във времето и хората от моето и от по-старото поколение ги помнят. Трудно ми е да посоча само един. Може би всеки ще каже мачът с Югославия. Тогава направихме уникален мач. Смея да твърдя, че българският национален отбор беше на много високо ниво. Бяхме дълги години заедно, постигнахме много, но точно тогава Господ не беше българин. Оказа се, че понякога късметът беше на наша страна, но мисля, че тогава заслужавахме да се класираме за първи път на европейско първенство. Просто имахме малшанс. Бяхме добре комплектован отбор, на добро европейско ниво.

 

 

- Има още имена. (смее се) Дълго време бяхме заедно. С моите колеги, които спомена сме израстнали заедно, играли сме като юноши, като деца. Може би основното е, че имаше приемственост. Мисля, че това беше силният ни коз. Знаехме си кътните зъби. Бяхме наясно кой какво може. Бяхме уникален колектив. Може би това бе разковничето за нашата игра и успехи, които не бяха малко. Но по това време имаше партийни членове, които всячески се опитваха да унищожат нещо, което се гради с много труд и за много години. Донякъде успяха. Мисля, че не беше правилно, но не можем да се връщаме назад и да ги съдим. Така са решили, така са направили. Те бяха силните на деня. Бяха години, в които нямаш право да си даваш мнението, трябва само да слушаш.

 

- Ние почти бяхме "повече", но отново нямахме късмет. Говоря за мача с Днепър, когато Емо изпусна тази прословута дузпа, но никой не може да го съди, всеки пропуска. Може би, ако бяхме победили, щяхме да получим нови криле и да надхвърлим сянката си. Щеше да бъде добре за нас, за нашия отбор и за българския футбол. Но това не се случи и само можем да съжаляваме.

 

 

- Пак късметът не ме покри, защото на първия мач с Еспаньол при съприкосновение с вратаря на Еспаньол стана контузия. После дълго време се лекувах. Докато вляза пак в час, всичко приключи. Единственото удовлетворение бе, че се класирахме за Купата на УЕФА, но договорът ми беше само за няколко месеца. Естествено не ми предложиха нов договор и трябваше да се прибера. След това заминах за Швейцария.

 

 

- Той е уникален човек. Знаете нещата, които правеше на терена. Мога да кажа, че той е гениален. Достатъчно луд, но наистина много добър вратар и със самочувствие. Легенда в световния футбол. Имахме контакти точно в тези четири-пет месеца. След това не съм го виждал и не съм го чувал.

 

 

- Истината е, че аз не заминавах за Лозана, а за "Хамбургер". Много малко хора знаят това нещо. Няколко пъти се променяше визата. Пращаха самолета на Хамбургер за мача България - Гърция във Варна, когато ги бихме 5:0 в мач без значение. Но тогава не ми разрешиха да отида. Условието беше само да отида да ме прегледат и да подпиша. Както и да е...Заминах, за да се видя с ръководството на Хамбургер и евентуално да се доуточнят някои неща, които бяха говорени само по телефона, да седнем на масата и да се изчистят нещата. Това не се случи по ред причини. Бях в Мюнхен, когато Сарагоса играеше с Хамбургер. Мачът свърши и човекът, който трябваше да се обади, за да се разберем, ми каза, че те са се отказали. Беше много странно и разбрах, че има нещо, което не е както трябва. Останаха два варианта - Аустрия Виена и Лозана. Едва ли не играх на къса и дълга клечка, коя ще издърпам. Може би надделя интересът към Швейцария. Нещо вътрешно ме накара да избера Лозана и разбира се не съжалявам. Чакаха ме на аерогарата, всичко беше прекрасно. Беше много трудно, защото искаха да се прибирам в България. Не можело да се подписват договори по телекси, което беше пълна измама, защото още беше комунистическо време. Така или иначе, аз останах там. Посрещането беше уникално. Подписах точно на 10 ноември в 21.30 часа, беше петък. Имаше дълъг и уморителен разговор с президента, с "ковчежника" на клуба, с вицепрезидента, с треньорите. В един момент се отегчих и им казах: "Или подписваме, или си вдигам чукалата и си тръгвам!". Още не бях видял терена и съотборниците ми и на следващия ден трябваше да играя мач. Не бях тренирал четири-пет дни. Бихме Сион с 4:1 и поставих началото на кариерата ми в Лозана, която поне за мен беше успешна.

 

- Да, каза ми някой ваш колега. На един от мачовете, които са играли България и Швейцария в Женева го е казал в едно интервю. Стана ми много приятно. Бяхме над две години заедно в този клуб. Той беше много младо момче с наистина уникални качества. Със страхотен ляв крак, нестандартен. Не бива да забравяме, че баща му е бил една от легендите на швейцарския футбол. После направи успешна кариера в Борусия Дортмунд.

 

 

- Историята не е такава, каквато се върти в медийното пространство. Тогава тренирах на "Герена", но имаше условие, че повече не трябва да играя футбол, защото се контузих на един мач в Швейцария и бях инвалид. Получавах инвалидна пенсия. Видяха ме на скенер и техните специалисти ми казаха, че аз повече футбол не мога да играя. Наистина отначало беше така, защото скъсах аддуктор. Прибрах се в България през 1991 г., нямах 30 години. Тренирах всеки ден на "Герена", но само за да се изпотявам. Усещах, че мога да играя още. Не бях свършил за футбола. Един ден Васил Методиев ме попита дали искам да играя. Чувствах се добре и се съгласих. Тогава се появи историята, че съм искал от Левски страшно много пари, а аз не съм искал нищо. Условието беше, че трябва да ме пробват две седмици дали мога или не мога. Казах им, че тренирам вече няколко месеца и може да се види дали мога или не мога. Това е причината да отида в Ботев. Посрещането беше уникално. Тогава президент и собственик беше един мой приятел. Отидох там, защото бяха коректни, точни, искрени.

 

 

- Не, аз никога не съжалявам за нещо, което съм направил. И тогава казах, че не говорим за това от кой отбор съм, а за професионални ангажименти. Направих нещо, което трябваше да се направи от някой друг в годините по-рано - да се счупи тази глупост, че не можеш да отидеш от Левски в ЦСКА или обратното. След като не си оценен в един от двата клуба, можеш да потърсиш шанс в другия клуб. Това е нещо съвсем нормално и много правилно. Отидох в ЦСКА, защото при ситуацията, която настана първия път в Левски, мислех, че нещата ще станат по-коректни, но не се получи. Пак се появи информация, че съм искал много пари, което не е вярно. Видяхме се с г-н Валентин Михов, само се погледнахме, съгласихме се и всичко стана много бързо, без излишни приказки и сваляния на звезди. Бяхме вече големи мъже и се разбрахме с една дума. Подписах на 31 декември на обяд. Другото странно нещо, което никога няма да забравя бе, че най-необичаният футболист от ЦСКА отиде в ЦСКА. Още по-интересното бе, когато на 4 януари сутринта ми казаха: "Ела да прочетеш нещо на козирката!". Пишеше "Добре дошъл, Гиби!". Наистина ме изненада, никога не съм го очаквал.

 

- Тогава поведохме с 2:0. Бях контузен и ми беше трудно да играя, но само Вальо знаеше за това. Но заради него влязох да играя, защото почнаха спекулации, че нарочно не съм излязъл на терена срещу Левски. Беше около 40-ата минута, изпълнявахме корнер, но аз не успях да спра топката достатъчно добре. Шансът ми беше да я бия с левия крак горе в близкия ъгъл, което за мое голямо съжаление не можа да стане, защото щеше да се получи много красив гол. Резултатът щеше да стане 3:0, а Левски да има минимални шансове. Но впоследствие Левски ни би с 3:2 и хората казаха, че аз не съм искал да вкарам топката във вратата. Ето, сега казвам, че не е вярно. Исках да реализирам, независимо, че е срещу моя бивш клуб.

 

 

След повече от 10 години прекарани на "Герена", след това като че ли не можа да повториш тези силни игри в следващите клубове.* - Може би си прав, но в другите клубове съм отивал да си върша задълженията и да правя това, което мога. Мисля, че успях. С ЦСКА имам Купа на България, с Ботев и с Шумен играхме в Купата на УЕФА.

 

 

- Стана много случайно. Заминах за Америка. Трябваше да отида във Вашингтон, но там не се случиха нещата. Заминах за Сакраменто. Първите разговори не бяха позитивни. Отидох до Лас Вегас. Мисля, че един български арменец беше собственик на един от клубовете в тази лига. Като пристигнах, се оказа, че той се отказва и се маха от този клуб. Прибрах се в Сакраменто, ходих на няколко тренировки с тях, треньор беше един холандец. 1996 г. беше старта на Мейджър лийг сокър. Разбрахме се с Вашингтон. Имаше проблеми с документите, защото без "зелена карта" или работна виза не можеше да се случат нещата. Трябваше да изчакам. Изиграх няколко мача. После се оказа, че треньорът се отказва от поста, защото искаше да играе. Не се случиха нещата. Не съм се карал, просто си тръгнах и заминах за Лос Анджелис. Там беше моята изява като футболист на малки вратички. Направихме си отбор, но аматьорски, забавлявахме се и моята кариера приключи.

 

 

- Напротив! Попаднах, но не исках да отида. Това също много малко хора го знаят.

 

 

- Защото се скарах с г-н Пенев и им казах, че повече в националния отбор няма да стъпя. Той ми каза: "Ти ще си в националния отбор, докато аз съм треньор!". А аз му отговорих: "Много бъркаш, няма как да стане!". Вдигнах си чукалата и заминах за Шумен, след което звънях преди заминаването, че аз няма да дойда в Америка. Запалих колата, отидох при едни приятели и никой не знаеше къде съм.

 

 

- Но аз съм част от него, защото съм се класирал за това първенство. Имам участие в над 75% от мачовете на националния отбор. Аз бях единственият, който имаше телефон и първи се обадих в хотела да им пожелая успех. Да, може би мога да съжалявам, че не отидох там. Защото има такива, които се пишат, че са от "златното" поколение, които бяха туристи. Пенев ги събра от гарите и ги качи на самолета, за да отидат на световно първенство. Някои бяха контузени, въобще не знаеха за какво бяха там. Само ги целуваха и ги прегръщаха. Смешно е, но това е истината.

 

 

- Всички треньори са ми дали нещо, най-вече шанс. Г-н Вуцов беше човек с голям замах. Когато решеше нещо, никой не беше в състояние да промени мнението му. Беше "Тате" за мен. Но човекът, който ми подаде ръка и видя, че има нещо в мен е Янко Кирилов.

 

- Какво разбираш под "дисциплиниран"?

 

 

- Спазвах. Ако мачът е в събота, до сряда си правех, каквото искам. В четвъртък отивам на лагер и се наспивам, в петък също. И в събота отивам да направя това, което се иска от мен. Естествено след това вече никой не може да ме спре. Не е важно дали си пазил режим, дали си бил дисциплиниран. Единственото важно е в дадения ден да излезеш на зеления терен и да правиш това, което трябва и да си свършиш добре работата.

 

 

- Убеден съм, че тогава бяхме много силен отбор, но пак се връщам към факторите, които играеха не само във футбола, а и в много други сфери в България. Хора, които хабер си нямат от спорт, бяха основни фактори по тоталитарно време. Те казваха кой да играе и кой да не играе. От позицията си, че са сложени в Политбюро или някъде другаде, не им дава право да правят и да казват, каквото си искат. Това са хора без капка понятие за какво става въпрос. Може би те навредиха най-много. Не искам да споменавам имена. Така или иначе хората вече са ги забравили.

 

 

- Нито съм се натискал, нито съм имал желание, нито съм се обаждал да ги моля. Просто стоя отстрани и мисля, че това е най-доброто, което мога да направя. Гледам докъде ще стигнат и какво ще направят, защото нещата не са както трябва. Ново ръководство, старо ръководство, не знам какво става. Там е една пълна боза! Началниците са повече от подчинените. Не знам кой каква работа върши, важното е да се водят на някакви длъжности. Това нищо не помага на клуба. Да се оправят, имат си ново ръководство, нов Управителен съвет, който на каква база го избират...Не ме интересува! Далеч съм от тях.

 

 

- Гледах, да. И от двата лагера говореха едно и също - имали много положения. Едните заслужавали да победят, другите също. Аз страшно много положения не видях. Те са гледали някой друг мач. Нещо друго ми прави впечатление - опитват се да втълпят собственото си мнение. Но хората не са слепи. Доста хора вече разбират от тази игра и не може да налагаш мнение. Има много футболисти и в двата отбора, които нямат място там. Нивото ще остане такова, докато не намерят качествени играчи или не започнат да дават шанс на млади момчета. Не знам как ще стане, защото всеки си пази гърба. Не искам да им давам оценки, имат си достатъчно ръководители и хора, които казват, че разбират от футбол, макар вече да не съм сигурен в това.

 

 

- Не искам да коментирам, защото нямам право да го правя. Донякъде са виновни клубовете, защото има толкова много чужденци...Казват, че не са чужденци, а са от Европейския съюз и какво от това! Тогава направете от Европейския съюз български национален отбор. За какво създавате школи? Защо търсите талантливи деца, като те стигат до някакво ниво, после им затваряте вратата и те си тръгват! Както е тръгнало България няма да има младежки национален отбор след 5-6 години, защото няма откъде да вземат играчи. Или трябва да променят законите, или нещо друго трябва да се случи, което не виждам как ще се случи.

 

 

- Колкото и смешно да звучи, се сещам за поговорката "Никога не е късно да станеш за резил!". Не мисля, че съм престарял или че съм по-различен от другите. Срещнал съм жената, за която искам да се оженя. Щастлив съм с нея. Направих прекрасна сватба. Много се забавлявахме.

 

 

- Да съм жив и здрав. Това ми е достатъчно. Всичко, което е можело да поискам, донякъде съм го постигнал. Да, има и много неосъществени мечти...