Ако извънземни бяха кацнали в района на националния стадион „Васил Левски" в четвъртък вечерта между 21,45 и 23,30 часа и се бяха загледали какво правят 11-те в бели фланелки на терена, със сигурност нямаше да разберат нито каква е целта им, нито дори коя врата атакуват.
По-безхаберен национален отбор, отколкото този на Ивайло Петев в мача срещу Норвегия от европейските квалификации едва ли някой е виждал. Единственото, за което се моля, е скоро и да не видим. Мой познат заведе петгодишния си син на мача и сподели, че не бил гледал националите отпреди да се е родил. След което се зарече поне още толкова време да не стъпва на стадиона, защото единственото, което малкият научил, било да вика „К...р за БФС!".
Глас народен - глас божи, са казали древните римляни, но очевидно ръководството на футболния съюз не ги познава. Президентът Борислав Михайлов заяви след края на мача: „Публиката си е публика. Благодаря за подкрепата. Търси виновни, където няма виновни. Няма виновни."
Боби беше голям вратар и капитан на националния отбор. Той и неговите съиграчи направиха за четири години -между 1993-а и 1996-а, това, което някои народи не са правили и за четири века във футбола. Но при неговото управление българският футбол върви неотклонно и целенасочено надолу. Както се казваше в една приказка, тъкмо си помислихме, че сме стигнали дъното, когато някой почука отдолу.
Не, господин Михайлов. Не е вярно, че няма виновни. Невинни няма в започналото отдавна съсипване на българския футбол. Ако пак се върна към цитатите: Всички съгрешихме и вкупом ненужни станахме...
Разбира се, според масата фенове рибата се вмирисва откъм главата, която пък се помещава на улица „Цар Иван Асен И" №26, където е централата на БФС. И няма как да е другояче, особено в последните шест години, когато основната маса интересуващи се от футбол - имам предвид привърженици и симпатизанти на „Левски" и ЦСКА, е абсолютно уверена, че именно откъм Боби Михайлов и изпълкома му идват липсата на титли за „сини" и „червени" и пренасочването им към „Литекс" и „Лудогорец". Е, левскарите се притаиха през последните два-три месеца в стил „лъвът се готви за скок", но за сметка на това привържениците на аматьорския славен армейски тим средно веднъж на всеки 18 минути искат в нета като минимум оставката на президента на БФС.
Самият той обаче, използвайки същата алюзия, даде ясно да се разбере, че „рибата може и да се вмирисва от главата, но се реже откъм опашката": „Ние сме направили цялата стратегия, която не се изпълнява от клубовете. Там всеки си прави, каквото иска. Всеки един треньор си прави планове. Ако някой търси вината в БФС, е сбъркал много."
Няма как обаче да се отрече - трябва да се търси някаква промяна. При това генерална и ако може - хирургическа. Националният отбор е пълен провал. Всъщност не. Може би в БАН трябва да се съберат умните глави от филологическия сектор и да измислят нова дума за това, което е националният отбор в момента. Защото все е било, ама толкова безхаберие на едно място, както при загубата от Норвегия с 0:1 в четвъртък, не е имало. Някои футболисти не се срещнаха с топката, а между тях, за съжаление, бе и единственият ни играч в някое от европейските топ-първенства - Ивайло Чочев. Горе-долу така игра и Георги Миланов, за когото само преди няколко дни разглезеният от гениално българско присъствие в средната си линия германски „Щутгарт" предложи на московския ЦСКА 6 млн. евро. Именно той обаче сбърка фатално при гола, който затвърди тоталната несъстоятелност на поредното поколение футболни надежди на България. Но някак си не е честно само върху двама, трима или дори пет човека да се хвърля отговорността за загубата от Норвегия, провала в тези квалификации и цялостния декаданс на уж най-популярния спорт у нас. Вината е толкова тотално всеобща, че трудно може да се посочи някой, който няма принос към това. Лошото е, че никой няма желание да се нагърби с отговорността да ръководи футбола генерално по начин, който може да го измъкне от блатото. А че е възможно, го показва една държава като Исландия, която по население е по-малка от Пловдив. Но там очевидно са схванали, че това не е въпрос на спортна, а на държавна политика, и ще запишат първото си участие на голямо първенство, след като два пъти бяха на ръба. А става въпрос за страна, напомням, с 330 000 население и футболен сезон от 3-4 месеца, защото през другото време температурата е под или в най-добрия случай около нулата.
Всъщност и побеждаващата ни вече трети път поред Норвегия също е достоен пример. В мача в четвъртък на терена срещу нас нямаше нито един футболист, когото средностатистическият български фен да познава по име. Но момчетата, чийто треньор приличаше на пенсиониран счетоводител, завел внуците си в „Дисниленд" на премиерата на „Звездни войни -епизод VII", знаеха за какво са дошли - равен, и си тръгнаха дори с повече най-вече защото българите нямаха желание, а което е по-лошо - и възможности да им попречат.
Шестте години без титли за „Левски" и ЦСКА, изхвърлянето на „червените" и „Локо" (Сф) при аматьорите, отпадането на евроучастниците на най-ранната дата в цялата ни история, пълният батак при юноши и младежи - всичко това няма как да не изисква революционни промени. Но както неведнъж съм споменавал - футболът у нас е проекция на държавата. А точно в тази държава революциите не се получават. Нито в миналото, нито напоследък.
Едуард Папазян, „24 часа”
