Не плачи за него, Аржентина!

Отиде си.

Вечният мохикан, вечният магьосник, вечната „Десетка“ си тръгна и цял свят усети колко голямо място заемаше той в сърцата ни.

С него си отиде още една част от „онзи“ футбол. Футболът без социални мрежи, милиарди в трансфери и таблоиди.

Когато Диего пусна завесата на собственото си представление през 1997г. той взе със себе си красотата, галенето на топката, танцът по тревата. Вчера той взе и останалото, което ни носеше последните 23 години – емоциите от трибуните, танците по плажове и имения, сълзите при посрещането му на „Бомбонера“ през март тази година.

Искаше да изпие най-хубавото вино, да види най-красивия плаж и да ръкопляска на най-красивия гол. Защото имаше това вродено чувство да усеща красотата и между двете врати, и в живота. Диего не искаше да бъде икона и не се стремеше да запазва иконичен статут.

Той беше бедното момче от Буенос Айрес със синьо-жълта кръв на Бока и впоследствие парите за него не бяха цел, а средство, с което да постига мечтите на същото това дете. Да, като непослушeн и палав хлапак се сблъска с проблеми и се замеси в скандални ситуации, но това за момент не обърна хората срещу него. Той беше гениален футболен маестро и уважението и възхищението към него нямаше да бъдат изтрити от зависимости и вредни навици. И той беше човек, макар и много хора да се съмняваха.

Диего беше един от малкото гении, които Бог създава, за да може да ги гледа отгоре и да се забавлява. Дори му даде и гол, за да застане на върха на света. Сега го прибра при себе си и дано горе има трева, на която Марадона отново да се усмихне. Обичаше топката, обичаше и живота. А всички обичахме магията му.

Марадона носеше щастието със себе си. И на терена, където рисуваше не с четка, с топка и извън него с огромното си сърце, което не успя да издържи на безумното му желание да играе, да гледа любимия си футбол, да скача и да се радва.  

Затова не плачи за него, Аржентина! Така както пееше Джули Ковингтън преди близо 50 години. Да не плачем и ние! Диего беше антоним на сълзи – беше изумление, тръпка, чудо и красота. Но не беше нещастие, за да го обливаме с него сега. Затворете навлажнените очи и не допускайте сълзите. Спомнете си Марадона усмихнат с разперени ръце към небето.

Такъв беше той и такъв да го помним. Благодарим за магията, Диего! Благодарим за футбола!

Виктор Петков, "Новспорт"