В понеделник Розалин Пенчев ще навърши 23 г. Посрещачът на националния отбор изпраща най-добрата си година. Много бързо се наложи в състава на Пламен Константинов, а през октомври спечели бронз за Купата на Аржентина с новия си тим Персонал Боливар. Професионалната му кариера започва през 2014-а в полския Ефектор. Сезонът не е успешен и тимът от Киелце завършва на 12-о място в полската лига. През 2015-а печели сребро с националния ни отбор на Европейските игри в Баку. След това се мести в турския Токат. Сезон 2016/2017 завършва в италианския Латина.
- Как се чувстваш в Аржентина? Лесно ли взе решение да напуснеш Европа?
- Чувствам се прекрасно тук. Вярвам, че това е най-доброто място, на което можеше да попадна на този етап от кариерата ми. Да, никак не се поколебах да приема това предложение. Аз не избирам според дестинацията, а според клуба и условията, които ми предложи - на първо място е това, което е най-добро за мен и за моето развитие.
- Виждаш ли тенденция по-силни играчи да избират по-екзотични дестинации?
- Не, не мисля. Все още най-голям брой от тях са в Европа според мен, но пак казвам - всеки търси най-доброто за себе си.
- Ако тимът на Персонал играеше в родната Суперлига, на кое място щеше да е?
- Предполагам, че щеше да заема челна позиция, защото разполага с добри състезатели с голям опит и умения и най-важното е воден от изключителен за мен треньор в лицето на Хавиер Вебер.
- Какви са целите пред отбора този сезон?
- Спечелване на аржентинското първенство и възможно най-добро класиране на световното клубно, както и на южноамериканското клубно първенство.
- Разкажи за града, в който живееш, как си устроен?
- Боливар е едно малко, но много приятно за живот градче. Спокойно е и има много плюсове, които големият град няма. Например няма трафик, а това, съчетано с прекрасното време и многото палми и басейни, го прави много приятен. Тук е едно от малкото места в Аржентина, където няма престъпност. Аз избрах да живея в апартамент в центъра, тъй като обичам да има наблизо супермаркет или ресторант например. Шофирам и често ходя до Буенос Айрес през уикенда, ако съм свободен.
- С кое ти беше най-трудно да свикнеш?
- Не бих казал, че има нещо, с което ми е било трудно да свикна. Най-много ми липсват близките, разбира се, моят брат близнак Чоно, който се подвизава в Италия, както и баща ми.
- Как ще коментираш жребия за световното догодина? Какви би трябвало да са ни реалните очаквания?
- Някои от отборите ги победихме през изминалото лято, за други - като Куба, Пуерто Рико - нямам никаква информация. Първият етап от надпреварата е напълно преодолим, оттам насетне не мога да дам никакви прогнози. Аз съм оптимистично настроен предвид факта, че играем пред родна публика, която дава огромни сили на отбора.
.jpg)
- Ти влезе с гръм и трясък в националния тим, с обещание за дълга и успешна кариера в него. Такъв ли беше планът ти?
- Разбира се. На всеки един млад състезател приоритетите и амбициите са свързани с националния отбор. Не бих го нарекъл план, но се радвам, че успявам да следвам и изпълнявам успешно поставените от мен цели.
- Кои думи на Пламен Константинов ще помниш дълго, свързани с дебюта ти в първия ни състав?
- Доколкото си спомням той бе казал, че имам още много какво да уча или нещо подобно, с което съм напълно съгласен. През лятото прочетох много позитивни коментари по мой адрес от големи имена във волейбола, което много ме амбицира да продължавам все по-усърдно да се трудя и развивам.
- Как се справяш с медийния шум около вашата фамилия - свикна ли вече или те дразни? Как е под светлината на прожекторите?
- Не мисля, че има кой знае какъв медиен шум покрай нас. Определено не съм свикнал да говоря пред камери все още. Аз лично обичам не да говоря, а да показвам какво мога на игрището. И ако под светлината на прожекторите имате предвид игрището, там се чувствам най-добре!
- Имаше ли вариант с братята ти да не станете волейболисти? Какво беше детството ви?
- Не, такъв вариант никога не е имало. Баща ни беше този, който ни вкара в залата. Спомням си че батко Ники (смее се) вече беше волейболист, а ние с Чоно си играехме вкъщи на двора. Използвахме простора на баба ни за мрежа. Играехме по цял ден, буквално докато не дойде моментът, в който влязохме в залата. За нашето детство мога много да разказвам с часове, но накратко бяхме много непослушни с Чоно. Всичко вкъщи беше изпочупено от топката, а когато направехме някоя нова пакост, се качвахме на покрива на къщата, защото знаехме, че татко ще се прибере и ще пита кой беше. Обичайното беше аз да кажа Чоно, а той - Розалин. След което и двамата да сме набити или наказани. Баща ни беше много строг с нас като малки, но предвид факта какви бяхме ние... бе съвсем нормално.
- Близо ли е моментът, в който ти, Ники и Чоно ще се съберете в националния отбор?
- Дали е близо не мога да кажа, но много се надявам това да е така.
- За какво спорите най-често като се съберете тримата? Правили ли сте си номера?
- С Чоно често се караме, но само когато сме заедно. Той много обича да облича моите дрехи и предвид факта, че има в пъти повече от мен, това много често е повод да се скараме. Като деца по-скоро се биехме за какво ли не.
- За какво мечтаеш?
- Мечтая за много неща както всеки млад човек, но мога да ви споделя само част от тези, които са свързани с професията, те са и най-много. Мечтая да играя на олимпиада, да играя заедно с братята ми - и с национал на и с клубна фланелка, да постигна всичко в спорта, за което всеки един спортист мечтае, както и много много други подобни.
- Кога си бил най-щастлив?
- Когато съм заедно със семейството.
