Владимир Николов е роден на 3 октомври 1977 г. в София. Започва да тренира волейбол още като 11-годишен в школата на “Левски” и с отделните гарнитури за подрастващи става три пъти шампион на България. След това преминава в мъжкия тим, за който играе до 2002 г. Става 5 пъти шампион на България, 4 пъти печели купата на България и е избиран за най-добър играч в първенството.
През 2002 г. преминава в турския “Ердемир” и стига до сребърните медали в шампионата. Между 2003 и 2006 г. играе за френския “Тур”, който в този период записва най-големите успехи в историята си. “Тур” печели титлата, две купи и една суперкупа на Франция, а през 2005 г. стига до златните медали в Шампионската лига.
След големия триумф Николов се насочва към Япония, където играе един сезон за “Торе Ероуз”. През 2007 година става част от проекта “Тренто”, който още същия сезон стига до историческа титла. Нападателят обаче решава да премине в “Кунео”, с който през сезон 2009/2010 печели всички турнири, в които участва. След три сезона в именития клуб Николов облича екипа на трети италиански тим - “Пиаченца”, където играе с Христо Златанов и Андрей Жеков. През миналия сезон 35-годишният нападател бе в “Галатасарай”, с който стигна до бронзов медал.
За първи път го викат в националния през 1997 г. и от 2000 до 2012 г. е почти неизменна част от него. Той бе в основата на най-големите успехи на българския отбор от 2006 г. насам. През последните 3 години бе и капитан. Съпругата му Мая е бивша волейболистка, с нея имат двама синове.
- Какво е усещането след толкова години в националния отбор да се явите на лагер-сбора, но като главен мениджър?
- Странно е. За мен това е нещо ново и много интересно. Надявам се да помогна за създаването на една добра организация в отбора.
- Бързо ли приехте предложението от федерацията?
- Не, трябваше ми известно време. Дадох си сметка, че вече не мога да бъда полезен като състезател, нямам и необходимите качества да стана треньор. Организацията обаче винаги ми се е удавала и вярвам, че мога да дам нещо.
- Някои вероятно ще приемат с недоверие вашата работа като мениджър. Как бихте приели коментар от типа: “Довчера забиваше топката, а днес вече се мисли за организатор”?
- Не мисля, че трябва да отговарям каквото и да е на такива хора. Всеки има право да говори каквото си иска, за мен е важно да има резултат от моята работа.
- Ще продължите ли да се състезавате на клубно ниво?
- Да, ще играя, докато мога. Очаквам предложения и ако се появи някое по-интересно, ще го приема. За съжаление, в България няма как да се изкарват такива пари, каквито в чужбина. Така че е съвсем нормално да поработя още някоя година навън, за да подсигуря семейството си. Клубните ми ангажименти обаче няма да попречат на работата в националния отбор.
- Подписването на нов договор няма ли да ви попречи да бъдете на линия преди европейското тази есен?
- Не мисля, че това ще е проблем. Националният отбор няма да пострада заради евентуалния ми договор с нов клуб.
- Планирате ли да участвате в тренировки на националния?
- По всяка вероятност, когато започне подготовката за европейското, ще се включвам в сутрешните занимания, които са за индивидуална техника. Разговаряхме с Камило, че ще тренирам при точно определени условия и без да преча на останалите.
- Спомняте ли си първите мачове за националния отбор?
- Да. Мисля, че беше през 1998 г., когато играхме едни контроли със Сърбия. Усещането беше страхотно, една сбъдната мечта. Мисля, че за всеки млад състезател е въпрос на чест да бъде повикан в националния отбор.
- Сегашните млади играчи разсъждават ли по същия начин?
- Поне според мен - да. Не мисля, че са се променили особено нещата от времето, когато аз получавах първите си повиквателни. Сега се дава шанс на играчи, които наистина заслужават.
- Кои са най-хубавите и най-неприятните ви моменти като състезател?
- След една такава кариера мога да кажа, че имам и хубави, и лоши спомени. Дори ако трябва да ги сложа на една везна, ще са поравно. Със сигурност най-хубавите м спомени са с националния отбор, и по-специално медалите от световното първенство и световната купа. Бронзът на световното в Япония бе нашият пробив и затова всички бяхме много щастливи. На следващата година пък станахме трети на Световната купа и така се класирахме за олимпиадата в Пекин.
На клубно ниво съм имал достатъчно положителни емоции. Може би най-силни са били при спечелването на първата шампионска титла с “Левски” през 1997 г. Не мога да забравя и първата титла с “Тур” - тя беше първа за клуба и за мен извън България. За щастие, съм имал много хубави моменти в кариерата си. Колкото до неприятните - предпочитам да не се връщам към тях. Едно е ясно - успехите вървят заедно с разочарованията, след едното обикновено следва другото.
- Започнали сте да тренирате едва 11-годишен. Как се запалихте по волейбола?
- Имаше една треньорка - Янка Прохорова, която дойде в нашето училище. Избра няколко от по-високите момчета и ни попита дали искаме да поиграем волейбол в “Левски”. Събрахме се една група, от която в крайна сметка само аз останах. Хареса ми от самото начало и така до ден днешен.
- Има една теория, че състезателите на поста диагонал са предимно консуматори. Вярно ли е, че още като малък сте си броели точките по време на мач?
- Аз съм си ги броил винаги, но не защото съм консуматор или егоист, а понеже искам да знам какво става на игрището. Следя не само своите точки, но и тези на противника. За мен това е нормално и въобще тази теория за диагонала е доста остаряла. Защо е консуматор - защото не посреща. Ами един Кристияно Роналдо също ли е консуматор, след като прави така, че отборът му побеждава?
- В кой момент от кариерата си осъзнахте, че тактиката има огромно значение във волейбола?
- Когато отидох във Франция. Там ме посрещнаха скептично, но накрая ме изпратиха с овации. Сблъсках се с много нови неща и започнах реално да се изграждам като състезател. По онова време мнението за нас във Франция не беше особено високо. Бях единственият българин в първата им лига, а като си тръгвах, се оказахме цели седем. Нещо такова се получи и в Италия. Преди да отидем с Матей Казийски и Радостин Стойчев, там беше само Смилен Мляков. Преди него Пламен Константинов игра през 2004/2005 г., но като цяло италианците ни бяха зачеркнали. През сезон 2011/2012 имаше цели 11 българи в тяхното първенство. Това го приемам като личен успех и удовлетворение от добре свършена работа.
- С ваша помощ “Тур” постигна нещо, което едва ли ще се повтори в историята му. Какво си спомняте от финалните мачове на Шампионската лига?
- Абсолютно всичко. Нашият голям пробив беше, като отстранихме изключително силния отбор на “Пиаченца” на 1/8-финал. След това останаха по-преодолими отбори, с които успяхме да се справим. Но преживяването бе наистина страхотно.
- Защо подписахте с японски отбор? Обикновено тази дестинация е или за по-млади играчи, или за такива, които са към края на кариерата си...
- Отидох там, защото ми предложиха финансови условия, каквито по онова време за мен нямаше в Европа. Във Франция спечелих всичко възможно и просто приех едно такова предизвикателство. Иначе в Япония ми хареса и бих се върнал там. Даже си спомням - до такава степен бях свикнал с това да забивам страшно много, че като дойдох в националния, се почувствах странно. За Европа е нормално на един диагонал да се вдигат между 30 и 40 топки на мач. В Япония ти се дават поне по 60-70. Та отивам на тренировка с националния и по едно време си казах: “Какво става, Андрей почти не ми вдига?” След това взех статистиката и видях, че ми е дал два пъти повече топки, отколкото на посрещачите. Казах си: “Ясно, в мен е проблемът.”
- Как попаднахте в проекта “Тренто”, който се оказа изключително успешен?
- Създатели на този проект бяха Радостин Стойчев и Серджо Бузато. Двамата работеха заедно в “Динамо” (М) и там се е родила идеята. Стойчев ми се обади още преди да замина за Япония - през лятото на 2006 г. Каза ми, че иска да играя за него през следващия сезон в Италия. Тогава дори не знаех, че става дума за “Тренто”.
- Кое ви помогна да вземете историческата титла още в първата си година там?
- Три неща - много работа, правилно планиране и малко късмет. Правилното планиране е да се съберат подходящите хора, многото работа помага на хората да израстват заедно. А мъничкото късмет бе, когато “Пиаченца” отстрани “Тревизо” на 1/4-финала. Просто ние играехме много трудно срещу “Тревизо” и когато отпаднаха, знаехме, че е въпрос на време да станем шампиони.
- Защо напуснахте “Тренто” още след първата година?
- Тренировките тамбяха много и предвид моята напреднала възраст прецених, че ако сменя отбора, ще мога да играя на високо ниво по-дълго време. Вероятно сте забелязали, че в “Тренто” почти не се задържат по-възрастни играчи. Но пък напуснах с високо вдигната глава.
- Бяхте много близки с Матей Казийски, но явно отношенията ви са се променили. Близо година след скандалите какво мислите за решението на Казийски и Стойчев да напуснат националния отбор?
- Не искам да се връщам към този период. Сега ни предстои едно друго лято с този отбор и предпочитам да бъдем позитивни. Изприказваха се много неща, доста от тях неверни. Стигна се дотам да прочета интервю със себе си, което изобщо не съм давал. Иначе е факт, че приятелството ни с Матей остана в миналото. Имаме контакт, но отношенията ни не са такива, каквито бяха.
- Носят се легенди и за отношенията ви с Пламен Константинов, говори се дори, че сте стигали до бой. Защо не се харесвате?
- Просто с него имаме несходство в характерите. Това е нещо, което се случва често, вероятно във всяка една организация, не само в отборите. Проблемът е, когато се получи несходство на характерите в едно семейство, се стига до развод (смее се). Но категорично мога да заявя, че никога не съм имал проблем да работя с Пламен, даже напротив. Той е човек, който винаги, във всеки момент е давал максимума от себе си за България. Не съм чул да каже, че е уморен или пък че го боли нещо. Така че бих се съсредоточил не върху различията в характерите ни, а върху професионалните ни сходства.
- Имате ли близки приятели във волейбола?
- Мога да кажа, че имам добри отношения с почти всички, с които съм играл. Но за да съм близък с някого, трябва да имаме общи интереси и извън волейбола.
- След като спечелихте титлата с “Кунео”, признахте, че сте посъветвали президента на клуба как да подсилите тима. Често ли се допитват до вас шефовете?
- По принцип се случва да поискат мнение, но невинаги се вслушват. Иначе в случая изложих разумни доводи, които бяха приети. Най-важната фигура в един отбор е разпределителят. Ако имаш добър играч на този пост, имаш и голяма предпоставка за успехи. Дадох примери и президентът се убеди, че трябва да привлече Никола Гърбич. Той дойде и станахме шампиони.
- При преговорите с “Пиаченца” сте поставили условие, че ще подпишете, ако дойде и Андрей Жеков. Толкова ли важно бе неговото присъствие за вас?
- Защото, ако тогава беше останал в “Галатасарай”, нямаше да се подготви, както трябва, за олимпиадата. Тогава в клуба нямаше добър треньор и състезатели на високо ниво. Вярвах, че като играем заедно в италиански отбор, това ще е добре за представянето ни в националния.
- С какво ще запомните последния си сезон в Италия?
- Е, може и да не е последният (смее се). Ами това беше най-странният ми сезон. Първият полусезон записахме 10 загуби и 3 победи, а вторият 11 победи и 2 загуби. Единствената разлика между двата сезона бе смяната на треньора. Първияттреньор категорично бе по-добър като специалист от втория, но се получи аномалия, която и до ден днешен не мога да си обясня.
- Вие самият не употребявате алкохол и почти не ходите по дискотеки. Това означава ли, че вече като шеф ще следите изкъсо състезателите за режима?
- Абсолютно не! А и това не е моя работа.
- Кои са най-безумните треньорски указания, които сте получавали?
- Доста са, но не ми се иска да навлизам в подробности. Може би най-фрапиращият случай е, когато един треньор ми каза да скачам срещу белия негър от противниковия отбор.
- Кого от треньорите си няма да забравите никога?
- Ама аз ги помня абсолютно всичките. Може би имам малко странна памет, но наистина не забравям нито треньори, нито мачове и точки, ако щете. Сигурно поради тази причина ми се удават и езиците - говоря 6 и даже учех седми. Колкото до треньори, винаги съм се стремял от всеки един да взема по нещо положително.
В отделни периоди от развитието ми е имало специалисти, които са играли много важна роля. Като дете например много ми повлия Владимир Прохоров, при Цветан Павлов пък станахме шампиони, а Христо Илиев първи ми даде реален шанс в националния. Милорад Киац ми показа, че блокадата и играта в защита са много важни. По онова време бях изключителен изпълнител на сервис и много добър нападател, но отстъпвах на другите елементи. Дори и треньорът ми в Япония ми даде нещо хубаво. От него разбрах, че е изключително важно да работиш в хармония с отбора и със себе си. За нас хармонията е някакво чуждо понятие.
- Срещу кои състезатели ви е било най-трудно да играете?
- За щастие, доста години съм играл на много високо ниво и съм имал възможността да срещна едни от най-добрите в света. И всеки от тях е бил труден за спиране или за разбиване. Ще ви дам следния пример - всички знаят как играе “Тренто”, но е много трудно, да не кажа невъзможно, да спреш Казийски и Хуанторена. Просто те винаги имат повече оръжия от теб. Много трудно ми е било да играя срещу италианския разпределител Вермильо. Изучавал съм в детайли играта му и на мача той е правел точно обратното на това, което сме очаквали от него. Опитвал съм се да го гледам във всяка ситуация на игрището и буквално съм блокирал. Така с “Кунео” играхме финал за купата на Италия срещу “Мачерата” и паднахме 1:3, въпреки че аз и Вайсманс играхме страхотно. Вермильо обаче ни разплака - винаги беше с един ход преди нас.
- Вашите синове проявяват ли интерес към волейбола и въобще ще ги насърчавате ли да се насочат към професионалния спорт?
- Те самите трябва да си решат, аз мога само да им покажа какъв спорт е волейболът. Но ако не им идва отвътре да се доказват всеки ден на себе си и на света, по-добре да правят нещо друго. Сигурно и двамата ще станат високи, защото имат родители, които са се занимавали професионално с волейбол. И поради тази причина най-вероятно ще са по-атлетични от 90% от хората по света. Но за да станат спортисти, трябва да имат и нещо повече от физически дадености.
- Какво обичате да правите в свободното си време?
- Напоследък се запалих по дегустацията на вино и започнах да слушам джаз. Общо взето, откривам някои нови неща. До олимпийските игри в Лондон моят живот беше изцяло подчинен на волейбола, на кариерата ми като състезател. Всеки следващ мач беше много важен и аз мислех само за това. Не трябваше да ям нищо сладко, нищо мазно или пък да консумирам алкохол. Случвало се е да излизам на бар или дискотека и съм се чувствал много не на място в една такава нормална житейска ситуация. Слагат на масата уиски и ядки, а аз не мога да ги консумирам - едното е алкохол, другото има мазнини. Хората стават да танцуват, а аз не мога, защото съм изморен от тренировките. Сега обаче нещата вече не стоят точно така.
- Какво си купихте с първите по-сериозни пари от волейбола?
- “Фолксваген Пасат”. Жълт на цвят (смее се).
